Времеубежище

39

И отново при рафтовете с книги, да се убедя, че светът е подвързан и подреден. Ето я Първата световна, приключила в дванайсетте еднакви червени тома на някаква енциклопедия. Ето я Студената война, завинаги погребана между кориците на три големи тома, сиви. Нито Испанската гражданска е страшна вече (спи на горния стелаж), нито Втората световна, за нея стелажите са два. Всичко рано или късно се превръща в книги, както казваше Маларме в любимия на Борхес цитат. Което, като се замислиш, не е чак толкова лош изход.

Стоя в Мейн Роуз Рийдинг Руум под окачените нарисувани небеса в стил Веронезе. Седнал съм близо до рафтовете с исторически книги. Взел съм, повече за алиби, първия том на една Енциклопедия на Студената война, издание от 2008, буквите А-Д. Давам си сметка, че мога да разказвам фронтови спомени от тази война, воювахме още като деца в нея. Разлиствам я и като шпионин хвърлям скришни погледи към хората наоколо. Каквото четеш, в такова се превръщаш. На масата пред мен стои човек, когото веднага разпознавам като бездомник. Винаги съм усещал необяснима близост с тях. Носи шушляково яке, доста по-голям размер (имам подобно) и ушанка със стърчащи настрани наушници. В читалнята е топло, но на него така му е по-добре, събран, готов веднага да си тръгне, ако го изгонят, познавам добре това чувство на предварителна вина.

Вляво от себе си е наредил купчина книги. Всъщност е един от малкото наоколо, които наистина четат. Останалите зяпат в телефоните си, чатят, чакат да спре дъждът навън. Библиотеката е убежище, топло и сухо място, отворено за всички. Преди години имало опит да се спре влизането на клошари, но го отхвърлили. Изгарям от любопитство какво точно чете, ставам, правя се, че търся нещо на съседните рафтове, и се обръщам леко. Най-отгоре на купа пред него стои дебела поопърпана „Хроника на варварите“. Под нея, успявам да прочета гръбчето – „Кратка история на Индия“. А най-отгоре… не може да бъде – Гаустин, „Избрани съчинения“. Неволно посягам, клошарят вдига очи, едва тогава разчитам правилно корицата – Августин, разбира се. (Почти съм сигурен, че преди малко пишеше Гаустин.) Извинявам се, той ме гледа втренчено, после се навежда отново над книгата, която държи, някакъв албум с огромни испански къщи от XIX век.