Времеубежище

9

Вечерта се спуска наоколо. Някога, само преди трийсетина години, вдясно от нас върху Партийния дом би изгряла петолъчката. Изчистеният неокласицизъм от 30-те на БНБ отсреща прелива плавно в сталинистката архитектура на някогашния хотел „Балкан“ и Министерския съвет. Около празното място на мавзолея се суетят някакви работници.

Какво правят, да не вдигат пак мавзолея?

В известен смисъл да, отвръща К. Нали знаеш, утре тук ще е митингът на ДС. Няма да се учудя, ако го вдигнат.

Предполагам, без тялото вътре.

Кой знае, усмихва се кисело К.

Поръчал съм си „тройка с гарнитура“ заради името, което веднага буди спомени от някогашните лета по морето, където баща ми гордо ни поръчваше вечните три кебапчета с гарнитура, обща порция за двамата с брат ми. Това беше да си като големите.

Като от едно време са, казва ми заговорнически келнерът, докато ги поднася.

Надявам се да са по-пресни, подхвърлям.

К. поглежда към порцията ми с лек сарказъм: не ти ли е много соц?

По-скоро е пресолено, отвръщам, опитвайки кебапчето от едро смляно месо като тогава, тук-там с костици, от които може да ти отиде някоя пломба. Лютеница, варен боб и препържени картофи – светата троица на гарнитурата.

Той си взема някакъв винен кебап. Не е вкусно, но за сметка на това порциите са огромни.

Вече си разбрал, че ще се избира между национализъм и социализъм, казва К. Дотук сме я докарали. Ако ме питаш кое е по-малкото зло, не знам. Не че през късния соц нямаше национализъм.

После влиза в любимата си роля на преподавател и масата се превръща в катедра. В един момент двете чинии също влизат в употреба – моята тройка кебапчета с гарнитура е Движението за соца, а неговият винен кебап – Юнашката формация. Говори, че сме пропуснали да обясним комунизма с всичките му ужаси и лагери на по-младите и затова цяло едно поколение вече го приема само като лайфстайл.

Недей, прекъсвам го в един момент, накрая ще стигнем до вечното „ние едно време така, а тези сега…“. Навсякъде по света младите скачат срещу старите, а тук старите се опитват да бият младите. Като по Тарас Булба – аз те създадох, аз ще те убия.

Може и така да е, казва той, нищо не направихме, абсолютно нищо… Тук, дето седим сега, на „Московска“ 5, нали знаеш, е била сградата на Държавна сигурност, а тук долу под нас, в мазето откъм „Малко Търново“, са били килиите за бой. Млатели са здраво някакви хърбави младежи, айде, събувай панталона, ама без да си сваляш обувките. Ако не става, значи е по-тесен, отколкото трябва, айде за справка на „Московска“ 5, бой по бъбреците да не личи, и ако се разминеш с това, си свиркай. Ама какво, мамка ви мръсна, ви пречат крачолите ми, а?… Защо биете като свине, какво ще стане, ако панталонът ми е тесен долу или ако шлиферът ми е жълт като лимон, или палтото ми е с дървени копчета, копелета тъпи… К. е истински гневен. От съседните маси започват да се обръщат.

Виж, опитвам да го прекъсна…

Чакай малко, казва К., ти не беше ли от тези, дето щяха да правят музей на ДС точно тук в подземията долу под нас? Къде ви е музеят?

Бях, отвръщам кратко. Уж приеха идеята, написахме им 50 страници какво и как е добре да има, завъртя се по вестниците и нищо. Първото, което измислиха, за да не стане, е, че нямало свободно място. Ако стоеше мавзолеят, можело там, ама сега… Изведнъж всички места в София се оказаха заети. И тогава се сетихме за подземията на „Московска“ 5. Знаеш ли как кънти там… Има някаква акустична памет, толкова хора са викали в това мазе. И уж щеше да става, а после всички се дръпнаха, да не разделяме народа, не бил подходящ моментът… С една дума – нищо. Не можеш да направиш музей на нещо, дето не си е отишло.

Мълчим известно време, съседните маси оредяват, захладнява. После К. подхваща разговора отново. Говори как на хората им е писнало от партии, писнало им е от глобализация и политическа коректност…

С какво ги е глобила глобализацията, опитвам се да вметна… и каква политическа коректност точно тук, дето се псуваме за здравей – здрасти?

Виж сега, К. никак не обича да го прекъсват, има несправедливост и хората го усещат. А ние сме се дръпнали като… и хич не ни се рискува да говорим с тях.

Рискува е точно казано, отвръщам. Приказваш като някой, който само трябва да помогне на по-слабите. По-слабите обаче сме ти и аз, нещата са се обърнали, айде виж го най-сетне. И на онези с голите глави хич не им дреме, че някакви с очилца са снизходили да си говорят с тях.

Не си тук постоянно и не можеш да приказваш така, отсича К.

Върви на скарване, като в добрите стари времена.

Чакай малко… Ами ако не искат да ни чуят, какво правим… Иди да говориш за либералния дискурс… Ами те само ще ти се изхилят, ще ти свалят очилата, ще ги стъпчат и ще те бутнат да ходиш сам в тъмното, в най-добрия случай. Или ще те млатят с дискурса по главата, докато си търсиш очилата. Разбирам, че прекалявам, К. млъква и някак неволно вдига ръка към главата си, сякаш за да провери дали очилата му са още там. Не ме знае такъв, но съм натрупал много мълчание и няколко ракии. Какво дава националната държава? Дава ти сигурност, че знаеш кой си, че те има сред други, които са като теб, говорят същия език и помнят същите неща – от Хан Аспарух до вкуса на бисквитите „Златна есен“. И в същото време имат обща деменция за други неща. Вече не помня кой казваше, че нацията е група хора, които са се разбрали да помнят и да забравят едни и същи неща.

Ренан, още в XIX век, преподавал съм ви го, вмята К.

Добре, какво става сега, като Европа се раздели на различни времена? Национализмът е така или иначе териториален, територията е свещена. Какво става, ако му се издърпа това килимче изпод краката? Няма обща територия, на нейно място идва общо време.

Въпросът е можем ли го този избор, готови ли сме, промърморва К. Впрочем какво мислиш за цялата тази работа с референдума, изведнъж ме поглежда остро над очилата по неговия начин.

Вечерният вятър разгръща салфетките, масата е отрупана с чаши и неприбрани още чинии. И насред целия този куп изведнъж, кой знае защо, си спомням онази далечна вечер от края на 80-те, семинара край морето, сякаш от друг живот (К. също беше тогава на масата). И малката порцеланова чинийка, която минаваше изящно над главите ни, със сметанката за Гаустин.

Не знам, отвърнах, вече не знам.

И аз нищо не разбирам, казва К.

Давам си сметка, че никога не съм чувал точно този израз, произнесен от него. Нещата явно не са наред, щом най-категоричният човек, когото познавам, клати несигурно глава.

Някъде зад нас се чуват гърмежи… после един тройно разцъфнал в бяло-зелено-червено фойерверк увисва за секунди отгоре ни.

Репетират за утре, казва К. Да се махаме.

Моят някогашен приятел, младши асистент, сега професор, Кафка. Чувствам го по-близък откогато и да било, по начина, по който човек изведнъж чувства близък озовалия се до него по време на бедствие. Звездите над нас светят по кантиански хладно, а моралният закон се търкаля някъде по улиците. Долу работниците продължават да строят мавзолея на Георги Димитров с някакви леки материали и сигурно до сутринта ще са готови. (Все пак през 1949 г. го бяха вдигнали с истински непробиваем цимент само за шест дни. После през 1999-а трябваха седем, за да го разрушат.)

Минавайки край тях, К. не се сдържа и подвиква: Момчета, а кого ще полагаме вътре?

Няколко от работниците се обръщат, поглеждат го заканително, но не казват нищо. Като отминаваме, зад гърба ни ясно се чува: Гледай само да не си ти.