Времеубежище

3

Беше почти сигурно, че Франция ще избере някоя от щастливите и славни Les trente glorieuses, когато икономиката и благосъстоянието растат, всички са влюбени във френското кино, Рене, Трюфо, Трентинян, Делон, Белмондо, Анук Еме, Жирардо, тананикат Et si tu n’existais pas на Жо Дасен, говорят за Сартр, Камю, Перек… И зад всичко това стои една добре смазана икономическа машина. Славните и щастливи трийсет, между 1945-а и 1975-а. Явно всичко във Франция след Краля Слънце трябваше да трае дълго, щастливите им периоди 30 години, войните им също трийсетгодишни…

Някои залагаха твърдо на 60-те. Разбира се, имаше и конкретна година фаворит – 1968-а – съчинена, филмирана, вкарана в легендите. Да си млад през 1968-а, кой не би го избрал.

Оказа се, че самите французи не биха. Шейсетте бяха главоболни времена, колониите си отиваха, Алжир беше изпуснат през 1962-ра, стълкновения с тези, на които си се смятал благодетел. Париж на 60-те беше хубав за статия в списание, за кино и за две седмици ваканция, но човек в крайна сметка избира да живее в по-безлични времена. Безличните времена са най-удобни за живот. Шейсетте всъщност нямаха реален шанс.

Предполагам, че през 1968-а още не е имало 1968-а. Никой тогава не си е викал, копеле, това сега, дето го живеем, е великата 68-а, която остава в историята. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече… със закъснение, както се проявяваха някогашните снимки и образът бавно изниква в тъмното… Вероятно и през 1939-а не е имало 1939-а, имало е сутрини, в които се събуждаш с главоболие и тревога.

Едно от най-любопитните движения, възникнали покрай референдума, щеше да се нарече „Безкраен празник“ – по спомените на Хемингуей за 20-те в столицата на света. Париж на кафенетата из Латинския квартал, на „Сен Жермен де Пре“, „Клозери де лила“, „Ла Купол“, „Ла Ротонд“, „Сен Мишел“… домът на мисис Стайн, книжарничката на Силвия Бийч Shakespeare & Co, където самият Джойс обичал да се отбива, Париж на Фицджералд, Паунд… Винаги съм обичал тази книга и ако можех, сигурно щях да гласувам за тях. Самото движение беше създадено от група млади писатели. Но както стана дума, не всички искаха да живеят в безкраен празник. Празникът е добър за празнуване и неудобен за живеене. Много шум се вдига, не можеш да спиш, както буквално каза в репортажите една госпожа, стара наемодателка от централните части. Проблемът освен това беше, че движението залагаше основно на един град, пък бил той и столицата на света. А Франция беше голяма и провинциална – бретонските рибари, нормандските фермери и берачи на ябълки, тихите южни френски градчета не даваха пукната пара за оргиите на някакви драскачи, които се шляят от кафене на кафене, сменят жени и се търкалят без пари в евтини хотели. Изгубената кауза на едно изгубено поколение. Движението щеше да получи близо 4 процента, което никак не беше малко, може би точно колкото броят на пишещите към този момент във Франция.

Привържениците на Националната партия на Марин льо Пен избраха една тактика, оказала се после грешна. В началото решиха да бойкотират референдума, което всъщност им изгуби доста време, без да им донесе особен рейтинг. Включиха се едва в края на кампанията и изненадващо за мнозина подкрепиха голисткото крило в избора на късните 50-те като десетилетие за връщане. Де Гол все пак беше най-твърдият защитник на велика и автономна Франция, с легендата на човек, който се опъва на големите и застава зад „Европа на отечествата“. Техният човек, par excellence.

Толкова много неща влияеха, ирационални и лични най-вече, че когато резултатите показаха победа на гласувалите за началото на 80-те, сладкото безвремие на отиващия си Жискар д’Естен и идващия Митеран, трябваше известно време за анализаторите да обяснят защо това е логично.

В крайна сметка победата беше за тези, които са били млади и активни тогава. Много близо до тях, с около три процента разлика, все пак останаха 60 -те, може би най-вече поради засилващите се анархистки движения сега, които искаха още веднъж да хвърлят паветата на 1968-а.

Единствено националистите на Льо Пен директно щяха да заявят, че не признават изборите и възнамеряват да блокират всяко решение по този казус в Европарламента.