Времеубежище

19

Има и мъртво, балсамирано минало.

За тези от моето поколение първият спомен за мъртво тяло е общ. Сякаш имаше спусната заповед от Просветното министерство (и сигурно така е било) всички още в ранните класове да посетят мавзолея на Георги Димитров. Да се поклонят пред вожда и учителя, който толкова обичаше децата и се снимаше с тях, въпреки напрегнатия си работен ден. Да отдадат почит на героя от Лайпциг, който смело подпалил немския Райхстаг, както се беше объркал един мой съученик и си навлече голяма беля, викане на родители, мъмрене и пр. Гьобелс не успя да го осъди, а ти се намери да го наречеш подпалвач, викаше подир бедния ми съученик класната.

Все едно, първата среща със смъртта беше за цял живот. Мавзолеят ти я осигуряваше на живо, така да се каже. Всички последвали смърти и тела на покойници щяха да бъдат сравнявани с това тяло, щяха да бъдат копия на първото, образцово мъртво тяло. Знаехме, че сме щастливци, защото светът не гъмжеше от мавзолеи и препарирани човеци. Така си шушукахме, преди да влезем, и добре че никой не чу това „препариран човек“, защото щяхме да си имаме неприятности.

Докарали са ни чак от другия край на България. Цяла нощ люшкане с най-бавния пътнически влак, за да спестим една нощувка в столицата. На сутринта още сънени, гуреливи, директно от гарата, чакаме, нагазили в ноемврийската мъгла пред мавзолея. Страхът се появява, като идва ред за влизане. Минаваме покрай гвардейците на входа, които не помръдват. Дали не са препарирали и тях? Вътре коридорите стават полутъмни, осветени с електрически факли и студени като в хладилник. Мавзолеят е хладилник, разбира се. Нещо като камерата на хладилника, в който майките ни напъхват свинските джолани и пилета, да не се развалят.

Наближаваме залата с тялото, вече се вижда стъкленият похлупак. Демби, моят приятел, с когото делим един чин, ми е прошушнал отвън, че ако се вгледаш внимателно в клепките му, ще видиш как леко потрепват. Така бил казал брат му, който вече е минавал оттук.

Покойникът изглеждаше пластмасов, сакото и панталоните му бяха по-живи от него, на ревера стояха ордените, космите на мустаците му приличаха на четка за дрехи. Точно тогава, минавайки бавно покрай главата му, видях съвсем ясно, за стотна от секундата, как клепачът му леко потрепна. Так-так, два пъти, с левия клепач. Едва се сдържах да не изпищя. Сякаш ми правеше знак, намигаше ми от стъкления си похлупак. Внимавайте, защото другарят Димитров вижда всичко, казваше заплашително класната в училище и сочеше с показалката към портрета на стената. Да бе, да, грънци вижда, виках си аз, а сега той мърдаше с око да ме накаже за собствените ми съмнения. Наистина ще вземе да се окаже вечно жив, както ни повтаряха.

Добре че беше Демби да ме спаси от този ранен метафизически страх. Не съм сигурен дали той беше забелязал мигването (или знакът беше само към мен), но като любител биолог, изгълтал учебниците на батко си, ми обясни всичко нагледно през опитите с мъртва жаба, описани там. Жабата, дори като е умряла и виси с опънати крака, ако й пуснеш малко електрически ток, започва да рита като жива. Щели сме да го правим в 6-и клас, каза той. Иначе той си е мъртъв като жаба и никога няма да стане, но има мускули, дето мърдат.

Ползвам още това обяснение, когато страховете ми станат твърде метафизически.