Времеубежище

19

Активистите на Соца също бяха овладели новите медии, по-скоро „превзели“, както самите те биха се изразили. Призракът на комунизма бродеше из мрежата, старите емблеми и сувенири отново се превръщаха в символи. Кога се е случило всичко това? Ето сайта „Да си върнем социализма, друзья“, половината списван на руски. Веднага се включва видео – запазена архивна лента с деца, които сурвакат Генералния секретар и старци от Политбюро в резиденция „Бояна“ някъде в края на 70-те. Старците са неориентирани, потупват неловко с мечешките си лапи децата и се опитват да ги целунат. Едно момиченце гнусливо се обърсва с ръкав и камерата бърза да смени ракурса.

Правеше впечатление, че в целия сайт гъмжи от зле римувани, като за ученически лексикон, лозунги. Много снимки на Живков и Брежнев, снимки на Сталин, снимки от Втората световна война, снимки на леки коли „Лада“…

С юмруци здрави всеки ден,

врагът ще бъде унищожен…

Левият мит си оставаше изначално беден.

За да се продължи нататък, помислих си, за да работи лепилото на мита, трябваше да се забравят доста неща. Да се забрави атентатът от 1925-а в онази църква, да се забравят избитите и погребани в общи гробове веднага след един преврат, да се забравят битите, тъпканите с ботуши, пратените по лагери, да се забравят следените, лъганите, разделените, забранените, унизените… Да се забравят. И да се забрави, че са забравени… Забравата изисква работа. Непрекъснато да си напомняш, че трябва да забравиш нещо. Сигурно това работи всяка идеология.

Допуши ми се… Допушиха ми се остри цигари, серт, като от едно време. Не ми се стоеше в апартамента и излязох. Минах през градинката пред „Света София“ и се озовах в гръб на паметника на Самуил, поставен преди няколко години. Скулпторът беше сложил две диодни лампички в очите, за ужас на минувачи и котки. Слава богу, лампичките изгорели след два месеца и явно никой не се беше наел да ги смени.

Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре ѝ, помислих си, то ще е само мързелът и безхаберието. Което я погубва, то и ще я оварди. В безхаберни и лениви държави ни кичът, ни злото може да се задържи дълго, че и то си иска усърдие и поддръжка. Това беше моята оптимистична теория, но един глас отвътре ми казваше – като е за беля, човек и над мързела си надвива.

Вървях навън, фейсбук хайдути и комунисти крещяха в главата ми и ставаше все по-ясно с отрезвяващата хладина на нощния въздух – имаше две Българии и нито една от тях не беше моята.

Седнах малко встрани от паметника със светещите очи, които вече не светеха. Мисля, че изглеждах доста смачкан и умърлушен, като в оня виц: Вие писател ли сте? Не, просто съм махмурлия.

Една група младежи, леко напушени, ми подвикнаха: Чиче, няма к’во да го вардиш, няма да избяга, не бой се. Подминаха, заливайки се от смях, без да подозират, че това беше най-нормалната реплика, която чух за всички тези дни. Ако можеше, бих станал и тръгнал с тях.

Това трябваше да е моят град и моето минало да се търкаля по тези улици, да наднича зад всеки ъгъл и да ме заговаря. Но ние вече май не си говорехме.