Времеубежище

5

За разлика от Испания и Португалия, на Швеция например й беше далеч по-трудно да избере щастливото си време за връщане поради наличието на малко нещастни десетилетия, което даваше възможност за твърде широк избор.

Е, първите петнайсетина години на века можеха спокойно да се изключат поради безработицата, дошла от резкия прираст на населението, който някои историци обясняваха с ваксините и картофите. После – след двете големи войни и един добре осребрен неутралитет – всичко си дошло на мястото. Онова, което разсипало континента, било добро за страната. Винаги ще има нужда от здрава шведска стомана и машинни части, особено по време на война. Това обясняваше факта, че в навечерието на референдума за първи път измежду всички останали страни тук на сцената се появи движение, свързано с 40-те, което при това набра популярност. Някой услужливо беше извадил откъси от дневника на Астрид Линдгрен, където късо и точно се изброяваше какво може да се намери на коледната трапеза в онези военни години: бут шунка, тежащ 3.5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо, или разменените семейни подаръци за Коледата на 1944 г.: анорак, ски обувки, жилетка, бял вълнен шал, два чифта долни гащи (всяка година му подарявам такива), бутонели, ежедневни панталони, верижка за своя часовник, книги, плисирана сива пола, тъмносиня жилетка, чорапи, книги, пъзел, много хубав будилник, четка за баня, марципаново прасенце…

Не знам защо това марципаново прасенце така ми влезе в главата, а явно и на шведските журналисти. Швеция не е марципаново прасенце по време на война, издигаха лозунг протестиращите срещу това движение. Охолството беше факт, но разбира се, проблемът с чувството за вина стоеше. Може ли човек да бъде щастлив и сит посред преизподнята наоколо. В крайна сметка социологията отреди на 40-те един не толкова висок процент, който ги пращаше на пето или шесто място в класацията без практически шанс за успех. Но самият факт, че призракът на военните години се появи като възможност, беше достатъчно стряскащ.

Според анализаторите високият процент поддръжници на завръщането в 50-те, което по всички социологически проучвания водеше в кампанията, се дължеше именно на подема на предишното десетилетие и на неудобството все пак да избереш войната. Но и сами по себе си 50-те бяха наистина силно десетилетие. Медиите припомняха как насред една разрушена, излизаща от войната Европа Швеция стоеше силна, с непокътнати ресурси и производство. Животът ставаше все по-уютен. Имахме хубава полуавтоматична пералня, телевизор за първи път и ей такъв хладилник… говореше по телевизията една жена, опитвайки да разтвори максимално ръцете си. Беше на около седемдесет, добре поддържана. И… тук камерата се местеше към мъжа до нея, жилав висок старец с червено лице, който добавяше към хладилника своето „Волво Амазон“, първия модел, 1957-а, черен със светлосив покрив, изпипана работа… И навираше в камерата черно-бяла снимка на двамата, снимани пред колата и ухилени до уши. Загледах се във волвото, приличаше на варшавата на баща ми, която пък беше точно копие на съветската „Победа“. Здравите, леко тромави коли на 50-те, стабилни като танкове и почти толкова харчещи.

Друг силен и незаобиколим коз за Движението на 50-те беше, разбира се, ИКЕА. Да, тогава ИКЕА издава първия си каталог, отваря първия си магазин и може би най-важното, залага на идеята да се отделят краката на масичката, за да се събере тя в багажника и да си я сглобиш вкъщи сам. Такива бяха 50-те – практични, здрави, евтини, малко сурови и семпли.

Големият им съперник обаче бяха седемдесетте. 1950-те, от една страна, или 1970-те, от друга, въпреки икономическите кризи, това беше залогът на шведския референдум. Имаше нещо по природа скандинавско в седемдесетте. През 70-те и 80-те години освен от Желязната завеса светът беше разделен на две по също толкова категоричен начин от въпроса, пред който се изправяше всеки мъж – Русата или Чернокосата (понякога червенокоса) от АББА. Поставен точно така, а не Агнета или Ани-Фрид (Фрида). Аз, с моите десет години, не бях сред целевата група, но тайно, като повечето мъже, харесвах русата. Също така обаче вече знаех, че това е банално и беше по-готино да харесваш чернокосата. Или поне така да казваш. Все едно, АББА бяха всичко северно, светло, шведско, танцуващо, лъщящо, бяло – на седемдесетте.

АББА или столът Поанг например, изобретение на ИКЕА през същото десетилетие, такива неща преобръщат времената, не брутният вътрешен продукт и износът на дървен материал и стомана. В крайна сметка въпреки кризите на 70-те и смяната на правителство, въпреки поскъпването на петрола и новата криза, въпреки всичко това танцуващата кралица на късните 70-те изпревари волвото от 1957-а с огромния хладилник и полуавтоматичната пералня. Романтиката вече не беше в хладилника, на хората им се танцуваше и една нова сантименталност се носеше над северните води. Така след референдума Швеция осъмна в новата 1977-а.

Не беше изненада, че и Дания в крайна сметка избра 70-те, макар и 90-те да бяха до последно в играта. Да, имаше нещо скандинавско в седемдесетте. Приличаха на онези новогодишни картички, поръсени с бяла захар наместо сняг, които тайно ближехме.

Защото през 70-те започнахме да изпитваме удоволствие от живота, така ми обясни една приятелка датчанка. Ами 60-те – попитах я, не започнаха ли удоволствията оттам? Тя помълча малко и каза: Прав си, само че ние още не знаехме какво да правим с тях. Забременях, без да искам, родих дете, бащата изчезна, оставих детето на майка ми и баща ми, отидох в Москва, нов живот, издържах една година, някакви Евтушенковци крещяха по стадионите, Ахмадулини, шестидесятники… Свестните им поети бяха в ъндърграунда, пияни, непубликувани, заточени, тъкмо ги открих, и ме арестуваха, после ме върнаха по канален ред в Дания. Общо взето, така свършиха 60-те, като младежки купон, в който тъкмо си се напил, станало ти е хубаво, и внезапно нахълтва милицията. Само махмурлукът остана. През 70-те вече знаех как да се оправям с удоволствията, всички вече знаехме как, и живяхме добре. Бъди сигурен, че всички ще гласуват за тях.

Е, не съвсем всички, но тя все пак позна.