Времеубежище

14

Беше идеалната работа за мен. В крайна сметка винаги съм правил това – фланирах из пасажите на миналото. (Тайно от Гаустин бих могъл да кажа, че съм го измислил тъкмо за да ми измисли това занимание.) Можех да пътувам, да се разхождам уж безцелно, да записвам и най-дребните неща, какво повече. Да събирам гилзите от 1942-ра или да видя какво е останало от изтърбушената, но все така важна за всички 1968-а. Миналите времена са летливи, изветряват лесно като отворено шише парфюм, но ако имаш нос, винаги можеш да уловиш малко от дъха им. Имаш нос за миналото, каза веднъж Гаустин, нос за други времена, ще ми трябва. Така официално станах нещо като трапер на миналото.

С годините разбрах, че то се крие най-вече на две места – в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и в миризмите. Там залагах капаните си.

Това, което съм замислил, не е шоу, казваше Гаустин, във всеки случай не е „Шоуто на Труман“, нито „Гудбай, Ленин“, нито „Завръщане в бъдещето“… (Някъде негови критици се бяха опитали да пробутат и тези версии.) Не е опасано с камери, не се излъчва, всъщност шоу няма, нито ме интересува да поддържам илюзията на някого, че соцът продължава, няма и машина на времето. Така или иначе няма друга машина на времето освен човека.