Времеубежище

23

Първо изчезнаха няколко думи. Той го превръщаше в игра, беше отдавна, бяха още студенти. Съобщи на жена си и на приятелите си кои са тези пет-шест чезнещи думи и като му потрябваше някоя от тях, те му ги подаваха – корниз, меркантилен, розмарин, конфронтация….

Един ден, може би защото се раздели с жена си и спря да се вижда с приятелите си, а думите се умножаваха, реши да ги записва. В началото беше достатъчна само страница, после лист, от двете страни. После още един, и още един… После си взе тефтер. Нарече го Кратък речник на забравеното. Имаше и раздел за имена на хора. Постепенно разделите се увеличаваха – появи се такъв за миризми, които му припомнят разни неща. После за звуци, на всичко отгоре оглушаваше. (Един лекар му каза, че загубата на слух и на памет са свързани, споделят една и съща стая в мозъка.)

Накрая се появи още един раздел в тефтера, може би най-важният – за това, което наистина се е случило с него, за да го различи от прочетеното в книгите и от онова, което сам беше съчинил.

Рано или късно всичко щеше да се омеси – случилото се, прочетеното и съчиненото щяха да прескачат и да си сменят местата, докато постепенно стихнат и избледнеят, но засега се опитваше да удържа границите. Години по-късно бившата му жена щеше да се нареди на една опашка за автографи и той нямаше да открие името й в главата си…