Времеубежище

2

Една вечер пред клиниката на Хелиосщрасе щяха да спрат две тихи електрически „Тесли“, от които да слязат трима мъже в тъмносини костюми и да влязат при Гаустин. Един от тях, този, който ги водеше, беше идвал и преди заради майка си, после още няколко пъти пристигаше сам и водеше дълги разговори с Гаустин. Идванията му бяха дискретни, инкогнито, беше един от „тримата големи“ в Съюза.

Тази вечер дойде целият триумвират. Гаустин щеше да ги покани в любимия си кабинет от 60-те. Щяха да стоят цяла нощ, да говорят, да повишават глас и да се смълчават.

Миналото навсякъде се надигаше, наливаше се с кръв и оживяваше. Беше нужен радикален ход, неочакван и изпреварващ, който да спре неудържимата центробежност. Времето за обичане беше свършило, идваше време за мразене. Ако хейтът беше брутен вътрешен продукт, то ръстът на благоденствие в някои страни скоро щеше да удари небето. Известно забавяне, удържане на процеса и печелене на още време – нещо такова, струва ми се, бяха дошли да търсят тримата мъже в синьо тази вечер.

Когато говорим за Алцхаймер, за амнезия и загуба на памет, пропускаме нещо важно. Страдащите от това не просто забравят което е било, а са абсолютно неспособни да правят планове дори за близко бъдеще. Всъщност първото, което си отива при загубата на памет, е самата представа за бъдеще.

Задачата изглеждаше така. Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше – като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото. Петдесет години назад са по-сигурни от петдесет години напред. Връщайки се 2-3-5 десетилетия назад, печелиш точно толкова напред. Да, може да е вече преживяно, да е бъдеще „втора употреба“, но пак си е бъдеще. Пак е по-добро от нищото, което зее сега. Щом Европа на бъдещето вече е невъзможна, да изберем Европа на миналото. Просто е, като нямаш бъдеще, гласуваш за миналото.

Можеше ли Гаустин да помогне?

Той можеше да направи клиника, улица, квартал, дори малко селище за минало. Но да върнеш една държава или цял континент в друго време – тук вече медицината ставаше политика. И моментът за това явно беше дошъл.

Можеше ли Гаустин да ги спре?

А искаше ли?

Не мога да бъда сигурен. Подозирам, че тайно е мечтал точно това развитие, че дори, да ми бъде простено, е подхвърлил невинно тази идея на своя събеседник в синьо. Не мога да знам. Или мога, но не искам. Всъщност тримата искаха съвет, експертиза, някакви инструкции, но явно решението вече беше взето. А и Гаустин не държеше ексклузивните права на миналото. Не и за цял континент.

Всъщност идеята не изглеждаше толкова лоша, а и с просто око се виждаше, че няма друг изход. Миналото и без това нахлуваше през всички трудноудържими пробойни. Трябваше изпреварващ ход, който да овладее положението, да му придаде някаква форма и ред. Добре, като толкова искате минало, ето ви минало, но да го гласуваме и изберем заедно.

Референдум за минало.

Това щеше да се говори онази вечер. Или така щях да го съчинявам, отвън в антрето, с тефтера.