Времеубежище

1

И тогава миналото тръгна да завладява света…

Предаваше се от човек на човек като епидемия, като Юстиниановата чума или испанския грип. Помниш ли испанския грип от 1918-а, питаше Гаустин. Лично не, отвръщах. Страшно беше, казваше Гаустин. Хората просто падаха по улиците. Можеше да се заразиш от всичко, само някой да ти каже здрасти и на другата вечер си мъртъв.

Да, миналото е заразно. Заразата беше плъзнала навсякъде. И не това беше най-страшното, а някакви бързо мутиращи щамове, които сриваха всякакъв имунитет. Европа, която си мислеше, че след няколко тежки загуби на разсъдък през ХХ век вече има пълна резистентност срещу определени обсесии, национални лудости и пр., всъщност беше сред първите, които се предадоха.

Никой, разбира се, не умираше (поне не в началото), но вирусът действаше. Не беше ясно дали се предава по въздушно-капков път, дали, ако някой извика Германия (Франция, Полша…) над всичко, Унгария за унгарците или България на три морета, самите пръски слюнка в тези фрази няма да прехвърлят вируса.

Вирусът на миналото се предаваше най-бързо през ухото и окото.

В началото, когато по улиците на някоя европейска страна се появяваха хора, облечени в национални носии, това беше по-скоро екстравагантност, шарено петно, може би някакъв празник, може би начало на карнавал или временна мода. Всички им се усмихваха, подминаваха ги, някои подхвърляха закачка или си шушукаха.

Някак неусетно хората в носии започнаха да завладяват градовете. Изведнъж стана неловко да ходиш с дънки, яке или костюм. Никой официално не беше забранил панталоните и европейското облекло. Но ако не искаш да те гледат накриво или да те подминават презрително, ако искаш да си спестиш някакви реплики, а по-късно и няколко юмрука, добре е да си сложиш една абичка отгоре или тиролски кожени гащи, според това къде точно си. Меката тирания на всяко мнозинство.

Веднъж президентът на една централноевропейска държава отиде на работа с национален костюм. Кожени ботуши, тесни гащи, везан елек, малка черна панделка на бялата риза и черно бомбе с червено мушкато. Дрехите му стояха като на някогашен майстор на чардаша, вече пуснал коремче, но винаги готов да скочи с изненадваща пъргавина, ако чуе свирня от нечия сватба. Това се хареса на хората, на телевизиите също, и той започна да ходи всеки ден по този начин.

Европейските депутати също влязоха бързо в новия тренд и скоро Европарламентът заприлича на немска новогодишна програма от 80-те, както се изрази журналист от „Евронюз“, припомняйки „Шарено котле“ на гедеерската телевизия – общ и сплотяващ спомен за няколко поколения източноевропейци.

Вицепремиерът на една югоизточна държава също надяна потури с гайтани, червен пояс и сложи рунтав калпак, кой знае защо украсен с пуканки. Министърката на туризма облече тежък червен сукман и везана риза с широки ръкави. Пендарите й блестяха като от истинско злато и се появи слух, че носи част от тракийското златно съкровище, пазено в трезора на държавата. Постепенно всички министри тръгнаха в носии и накрая заседанията на кабинета заприличаха на седянка. Разпускаме седянката, казваше премиерът вместо протоколното „закриваме заседанието“. Имаше известна неловкост в началото, когато военният министър се появи на кон с четническа униформа, препасан с дълга сабя и револвер „Наган“ със сребърна дръжка в силяха. Конят седеше цял ден вързан до черните мерцедеси пред Министерския съвет, а един полицай му подаваше торба зоб и неловко чистеше фъшкиите.

Един-два сайта се опитаха да иронизират, но гласът им беше тъй слаб и дори дразнещ на фона на общата еуфория, че бързо заглъхна.

Започваше нов живот, живот във възстановка.