Какво щеше да стане с референдума в някогашния Изток на Европа – тази част, пред която винаги стоеше определението „бивша“. Разбира се, всички се бяха разпръснали отдавна, точно като бивше семейство, което е било принудено да живее под един покрив, докато пораснат децата, и после всеки е драснал в различна посока. Ако не се мразеха, в най-добрия случай не изпитваха и никакво любопитство един към друг. Всеки искаше да отиде при онази (западна) любовница, която е мечтал, докато са делили общата социалистическа спалня.
Последната ми надежда за връщане в новата 1968-а след френския провал беше тъкмо в този (бивш) лагер. И разбира се, Чехия беше най-очакваното място за Държавата на 68-а. Да си на двайсет и нещо и да си по улиците на Париж или Прага, какво повече можеш да искаш. След вота на Франция в полза на 80-те половината от тази мечта загина. Париж беше изгубен, оставаше Прага.
Но както във Франция, онова, което изглеждаше добро отвън, не изглеждаше така отвътре. Легендата за 68-а звучеше хубаво, времето беше огладило ръбовете ѝ, Пражката пролет примамваше като райска градина, но без епизода с нахлуването на разгневения Бог. Нахлуването обаче беше факт, а Богът трещеше като руски танк и беше отмъстителен като „братска войска“, истински деус екс махина, брониран.
След Пражката пролет следваше опустошително лято и както винаги, когато животът се счупи, всичко си сменя мястото: тези, които са били на улицата, минават в студената сянка на онова лято и на всички лета после, а кротките си подават носа навън и са призовани да заемат местата им. Не сблъсъците, счупените витрини, изселените, пратените по затворите, битите и изнасилени, убитите даже, не това смазва, а тънкото, пронизващо усещане за безсмислие в някой последвал следобед, когато видиш хора да се смеят на улицата, да се събират, да правят деца в същата тази система, която теб вече те е изхвърлила задълго от живота. Историята може да си позволи да прецака 50-60 от своите години, тя има с хиляди, за нея това е секунда, но какво да прави тази муха – човекът, за когото същата тази историческа секунда е целият му живот. Заради тези последвали следобеди след 68-а, в Прага не пожелаха да изберат шейсетте.
И все пак в Чехия битката се водеше дълго между три възможни минали държави. Най-напред Първата република – златните 20-те… икономическо чудо… бум в културата… сред първите десет икономики в света… – припомняха медиите на движението. Ентусиазмът на една млада нация, на която всичко й се получава. После идваше държавата от другия край на века, Нежната революция от 1989-а. И накрая Пражката пролет от 1968-а, която, макар и трета сила, също в началото не беше за отписване. Коя държава да избереш, самите им имена съблазняваха – златната, нежната или пролетната? Зад 20-те надничаше един тип с мустачки, който щеше да си прибере Судетите и да превърне цъфтящата държава в протекторат. Зад Пражката пролет стоеше студеното руско лято, зад Нежната революция – последвалите разочарования на несбъднатите докрай мечти.
В крайна сметка страхът от това, което следва подир двайсетте, се оказа по-голям от страха за идващото след деветдесетте.
Великата битка на страховете. Така Нежната революция победи за втори път и Чехия се върна в 90-те.
Полша също имаше движение, теглещо към 20-те и залагащо на Втората полска република, но без особен успех. В крайна сметка нещата ясно вървяха към 80-те, с две фракции. Едните искаха връщане в самото начало на десетилетието, при съпротивата, раждането на „Солидарност“ през 1980-а. Привържениците настояваха, че трябва да се реанимира ентусиазмът оттогава, да се даде висок старт, напомняха как само за няколко месеца членската маса на първия в системата непартиен профсъюз стига 10 милиона членове. 10 000 000. Толкова години по-късно числото продължаваше да изглежда внушително.
Другата фракция обаче вадеше плашилото на Ярузелски от същото време, генерала с черните очила, с който и баба ми в България ме плашеше, лягай, че ще дойде оня с очилата. След 1980 г. следваше военно положение, репресии, затвори… Затова искаха да се започне начисто със самия край на десетилетието, с първите полусвободни избори, когато Валенса печели. Така или иначе фракцията на ранните 80-те взе надмощие. Стигна се дори дотам Полша да рестартира две години по-рано, за да се ознаменува и изборът на папа Йоан Павел Втори, знак Божи, от който беше тръгнало славното десетилетие после.
В крайна сметка почти всички страни от Източния блок (с две изключения, България и Румъния) избраха 1989-а като желано място за завръщане и рестарт. В това, разбира се, имаше както здрав разум, така и личен момент. Някъде там, в самия край на века, всички бяха, бяхме, за последен път млади. И тези от 50-те, които вярваха, че краят ще дойде и бяха дочакали този край, и младите от случилата се и неслучила се 68-а, които видяха в 89-а щастливо преобръщане на двете цифри. И накрая младите млади, двайсетгодишните през 1989-а, за които това беше първата революция, тук мога да говоря от първо лице. Най-сетне неслученото сякаш щеше да се случи, всичко предстоеше, всичко започваше, и то в самия край на века.
Ползвам правото на приписка, на свидетелско отклонение, защото бях там, скачах, виках, ревах и после рязко остарях в подмените на следващите години. Приписка и смешен плач по 90-те. Системата се сменяше пред очите ни и обещаваше един хубав живот, отворени граници, нови правила… И то в съвсем къси срокове, днес-утре. Помня как по площадите на 1989-а можеха да се чуят следните диалози: Абе, пичове, да не ви отчайвам, но сигурно трябва да минат поне година-две, преди нещата да влязат в ред, викаше един приятел, дали не беше К.? А може и три-четири, че и пет, плахо предположи друг. Леле, как му се нахвърлихме, само дето не го набихме, ууу, кой ще ти чака пет години бе, алоо, след три месеца почва сесията, аре стига с тия петилетки… По това време още имаше един неприкосновен запас от бъдеще и ние смело го разпределяхме. Абсолютно наивно, както се видя после.
Десетилетие по-късно, с нулевите години, този запас вече го нямаше, само дъното му светеше изцъклено срещу нас. Оттам някъде, от края на десетилетието и началото на другото, нещо се случи с времето, нещо превъртя, прещрака, запърпори, зацикли и спря.