Времеубежище

27

Да, експериментът в Орхус работеше, но си оставаше усещането за музей, за посещение на „Дисниленд“ в неделя. Опитът на Гаустин се целеше другаде.

Да слезем в 68-а, предложи той, като се върнах.

Беше хубаво това „да слезем в 68-а“, нещо като слизането на Орфей в подземното царство. Просто 60-те бяха на долния етаж. Седнахме на двата лимоненожълти фотьойла. Беше ги намерил на разпродажба, струва ми се за луди пари, разчиствали апартамента на някакъв богат местен имитатор на Уорхол.

Извади цигари, този път „Житан“, запали, лютивият дим бавно се разнесе из стаята. Отвори бутилка Seagram’s extra dry – перфектния сух джин, както го рекламираха на последна страница в „Нюзуик“, от вас маслинката, от нас останалото.

Разказвай сега, подхвана той… Все още ли Дания е затвор?

Отвърнах, че по-скоро е музей, и разказах подробно за къщите от различни времена, за апартамента от 1974-та, за още няколко стаи, които Лоте ми показа, запазени и консервирани така, както са били обитавани от обикновени семейства, с техните истории, албуми, куфари, закачалки с дрехи, кутия за хляб, ваза с изкуствени цветя върху хладилника. Един от апартаментите беше на турски емигранти, мъж на 50 и момчетата му на по 20, гастарбайтери, пепелниците бяха пълни с фасове и миризмата още стоеше, чудех се дали ги сменят.

Проблемът е в това, започна Гаустин… изговаряше думите бавно, сякаш се опитваше да оформи в момента онова, което е мислил нощем. Казах ли, че Гаустин страдаше от безсъние, чувах го, когато нощувах в клиниката, как ходи, спира, прави си чай или излиза да пуши. Приличаше на Фунес паметливия. Веднъж му подхвърлих, че ако успеем да повторим формата на облаците от утрото на 30 април 1882 година например, ще сме постигнали идеалната точка. И също така как е изглеждало кучето в 3:14 следобед в профил, влезе в играта Гаустин.

Проблемът според него беше в това, че временното влизане в режим на реминисценция, посещението на едно минало от два до пет следобед и после излизането в някакво друго вече непознато настояще, е твърде рязко и болезнено. Като да отвориш вратата между два сезона и от лятото да нагазиш директно в зимата. Или да влизаш непрекъснато от тъмно на светло или от младостта в старостта си, без преход. Пребиваването само за няколко часа отваря твърде за кратко този прозорец в миналото. Наля отново от джина на 68-а и каза, че според него е дошъл моментът да се отиде крачка нататък, да се опита нещо по-радикално.

Накъсо, идеята беше да се направи един цял град във времето. Но истински град, не от тези симулации с една уличка и няколко къщи от фибростъкло. Първо ще бъде в 1985 г., да речем. Оттам ще се започне. Отвърнах, че не помня да е имало нещо забележително в годината, ако не се брои това, казах си наум, че тогава завършихме гимназия и ни набутаха в казармата. Една година в сянката на следващата, когато имаше Чернобил, мълчание, радиоактивни дъждове, дефицит на йод, с който тайно се снабдявахме…

Не е нужно да има нещо извънредно, отвърна Гаустин. Времето не гнезди в извънредното, то си търси тихо и спокойно място. Ако откриеш следи от друго време, ще е в някой незабележим следобед. Един следобед, в който нищо особено не се е случило, нищо освен самият живот… Кой го беше казал, засмя се Гаустин.

Ти, отвърнах.

Умираш да ми приписваш всичко, което ти хрумне. Но това точно може би наистина си го свил от мен.

И така градът първо ще започне в 1985-а, разпалваше се Гаустин, трябва да обърнем тази година с хастара навън, да я изтарашим, както се казваше през 1985-а. С Горбачов, Рейгън, Кол ще се справим някак, там има ясни следи. Но да видим как са викали на нещо, което е яко, какъв е бил жаргонът, по кои актьори са примирали всички, чии плакати са висели, домакински списания, програмата на телевизията, прогнозата за времето, течението на „Огоньок“ от тази година. Колко са стрували броколите и картофите, ладата на Изток и пежото на Запад. От какво са умирали хората и за какво са се карали вечер в спалните. Ще препечатваме ден по ден всички броеве на вестниците от тази година. После същото за 1984-та…

Не следва ли 1986-а, попитах аз.

Не знам, може би първо ще трябва да се върви назад, отвърна той. От една страна, губейки памет, нашите пациенти ще слизат все по-назад, ще си спомнят все по-минали неща. След 1985 г. за тях ще дойде 1984 г., после 1983 г. и така… Знам, че не си падаш по 80-те, но ще ги изтърпиш. Ще ги реставрираш, ще ги напълниш с истории. За какво са тъгували хората през 80-те? Можем, разбира се, и да задържаме за по-дълго една и съща година, да я повтаряме. После ще направим и 70-те, това ще е друг квартал.

Но ще идват нови забравящи, за които и 90-те ще са минало, подхвърлих аз. Май ще трябва да поддържаме налични всички десетилетия. Миналото расте като репей.

Все едно, стигнахме до 70-те, продължи Гаустин, там ще е по-цветно, психеделично, имаш опит от клиниката. Разбира се, клиниката ще ти се стори играчка в сравнение с тези градове на миналото. Тук хората ще бъдат 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината. Между тях ще се случват неща. Не знаем как ще тръгне. После е кварталът на 60-те, там ще се развихриш. Можем да удължим 68-а две или три години, ако настояваш, засмя се той. Някои години траят по-дълго. Ще стигнем и до 50-те. Тук ще е особено важно от коя страна на историята си, макар че са били аскетични години и за двете страни.

А какво ще правим с 40-те, попитах, с войната?

Гаустин стана, отиде до прозореца и след цяла минута отвърна:

Не знам, наистина не знам.

Да чуеш от него фразата „не знам“, се случваше веднъж на сто години, Гаустин знаеше всичко, или поне никога не си признаваше обратното.

Тогава, в следобеда на 1968-а или на 2020-а, един и същи следобед в крайна сметка, Гаустин нахвърли онова, което в някаква степен щеше да се случи по-късно. То изглеждаше логично и в същото време отвъд всяка логика, едновременно невинно и опасно – опасност от, така да се каже, исторически порядък. Беше извадил един стар тефтер с телено гръбче и рисуваше планове, години, хронотопи, имена на градове и държави. Житаните димяха, понякога забравяше недопушената цигара и палеше нова, очите ми сълзяха от дима, да, от дима, струва ми се. Сиви облаци се носеха заплашително над бъдещето или миналото, както и да го наречем, което Гаустин чертаеше пред мен. Разбира се, това е само метафора, помислих си тогава, опитвайки се да прогоня предчувствието.

Защо му беше този експеримент, защо се нуждаеше от разширяване полето на миналото? Той беше постигнал това, което други не бяха и сънували. Беше от първите, въвели клиниките за минало. В различни страни се откриваха центрове, ползващи опита му. Гериатриите сега се надпреварваха да го търсят, да работят с него, да го канят за консултант. Никога не се появи лично, на повечето места пращаше мен, за да нося отказите му, винаги любезни, но твърди. И макар че отказваше всякакви интервюта и публичност, името му беше споменавано с респект и страхопочитание, така както се говори за гений и ексцентрик, когото малцина са виждали, но това само усилваше легендата.