Времеубежище

10

МАНИФЕСТАЦИЯТА

Събудих се на другата сутрин с главоболието на Одън от 1 септември 1939-а. Беше неделя, 1 май. Идеален ден за манифестация и въстание. За Соца – Ден на труда, а за Юнаците – Избухването на Априлското въстание. Митинги на двете най-големи сили, само седмица преди референдума.

Реших, че трябва да взема участие и в двата, да вляза под прикритие като симпатизант и участник, за да имам съвсем автентичен опит отвътре и да има какво да разказвам после на Гаустин. Не беше трудно да си набавя и двата костюма. Костюмът беше пропуск, паспорт, членска книжка. Движенията си бяха отворили собствени щандове и продаваха със специална отстъпка. Изобщо шиенето на униформи беше се превърнало в един от най-печелившите бизнеси в страната.

Може да е странно, но шивачите бяха привилегирована класа през соца. Помня как, когато упражняването на частни професии беше под възбрана, в приземните стаички само на нашата махала светеха няколко шивашки прозорчета. Ходехме там, водени от майките си, да ни вземат мярка за костюм. Шивачът (сякаш по природа плешив, с рядка коса на тила, кръгли очилца, мустак и лъскави ръкавели, истински буржоазен тип) налагаше плата върху мен, драскаше тук-там с креда, на втората и третата проба виждах как този плат се оформя в крачоли и ръкави, които висяха върху мършавото ми тяло, забодени с карфици. Имах страх от тези карфици. Като Исусчо на кръста си, мойто момче, смееше се шивачът, отстъпваше крачка назад, примижавайки с очи, айде изправи гърба, виж какъв хубав ерген ще станеш.

Така, между християнството и ергенуването, с минаване пътьом през шамарената фабрика, растяхме. Но завинаги ми остана подозрението към шивачите с тяхната буржоазност, набожност и карфици. Отклоних се отново, да ми бъде простено, но миналото е пълно с улички, приземни стаи, разкрояване и коридори. И с приписки за неща, които са ни изглеждали неважни, а после изведнъж разбираме, че точно там, в неважното, е гнездила и снасяла патицата на миналото.

Все едно, снабдих се лесно и на много добра цена с двата костюма. Първо облякох този от соца. Техният митинг започваше час по-рано от другия. Социализмът държеше на ранобудните. Революциите, превратите, убийствата се случват рано сутрин, преди изгрев-слънце. Всички ставахме някога в ранни зори, дори не за революции, а за училище, гуреливи и недоспали, слушахме по радиото дразнещия поради ранния час сигнал на „България – дела и документи“ и на детската песничка У дома часовник трака, ставайте, дечица… Години наред то звучеше в неразсънените ни уши като Удомача совник трака…

И ето ме в 7:30 сутринта вече до подлеза пред някогашния Партиен дом. Там беше сборният пункт за манифестацията. Бях с червена вратовръзка, дълга до пъпа, с широка долна част. Костюмът в мише сиво с едва видими райета и джобове с капаци ми стоеше смешно. Като безплатен подарък към него получих истинска носна кърпа, платнена, мъжка, със син кант и малко гребенче за вътрешния джоб на сакото. Трябва да се признае, че бяха помислили за всеки детайл. Ако тези победят, ще трябва да връщаме, казах си, производството на носни кърпи и на малки гребенчета. И изобщо цялата кинкалерия на онези времена. „Кинкалерия“, откога не бях се сещал за тази дума. С връщането на нещата се връща и езикът. Чепиците ми излъскани, чорапите, кой знае защо, в тъмнозелено, взети вероятно от някой армейски склад. Носех си и каскет за всеки случай, но засега го държах в ръце.

Въпреки ранния час площадът беше започнал да се пълни с ранобудни симпатизанти. Навсякъде се чуваше някогашното Другарю, Другарко… В началото мислех, че все пак има някаква шега в това забравено за ушите ми обръщение, но май нямаше. Спомних си как, понеже баща ми се казваше Господин, на всичкото отгоре Господинов, и когато някой познат на улицата му извикаше отдалеч по име Господинеее, Господинее… всички замръзваха. Какъв господин ви е той бе, другарю, намесваше се някой бдителен гражданин. Но и „другарю Господинов“ също беше смешно.

Един старец с побеляла брада беше седнал да си почине на камъните пред Археологическия музей и се мъчеше да се изправи, но не успяваше. В едната си ръка стискаше знаменцето, в другата бастуна, не се сещаше да остави знаменцето, за да се подпре. Отидох да му помогна.

За манифестацията ли, дядо?

За манифестацията, синко. От ОФ-то съм, цел живот член. Мен по онуй време много са ме били, щото много ми знае гагата, ама ако требе, пак искам да се върне. Щото той социализмът мое да е бил секакъв, ама си му знам цаката, той че ме излъже еднъж, я че го излъжем дваж, все че се погодиме, а туй новото време, то само докато те гледа, и те обира. Прегазва те като бързия влак, фиииу и айде, седиш по долни гащи, никой те не бръсне за слива.

Отърси панталона си от прахта и ме погледна с присвити очи. Абе, като върнем времето назад, годинките че се върнат ли? Готов съм пак да ме бият, само да съм на двайсе и кусур.

Засмях се, потупах го по рамото, а дядо Матейко (така си го нарекох) ми поблагодари за помощта и заситни към неговия си район.

Другарю… приближи се към мен възрастна жена с лента „отрядник“ на ръкава и червен тефтер на Партиздат, вие от коя партийна организация сте?

А сега де… Така ли ще се проваля в началото на акцията.

От кой район сте, питам.

От Ленински район, изтърсих автоматично, очаквайки жената да извика стоящия наблизо милиционер (да, бяха намерили старите милиционерски униформи за охраната) да ме изведе от площада.

Обратно на очакванията ми, тя засия и кимна разбиращо с глава.

Хората вече забравиха истинските имена на районите от едно време, аз съм от Кирковски. Как се казвате да ви запиша?

Смотолевих нещо като Гаустинов, което жената прилежно записа.

Можете да си вземете червено знаменце и безплатни карамфили от онези маси, посочи ми тя и се разделихме.

Виждал съм тази картина стотици пъти, запращал съм я нейде в мазето на съзнанието си и сега тя изплува пред очите ми като призрак, от онези, които обаче знаеш, че са от плът и кръв и няма да се разсеят, ако прокараш ръката си през тях. И в този смисъл, ако те са истински, тогава призракът си самият ти.

Мъже, жени, маса, народ… Мъжете в еднакви, като моя, миши костюми, тук-там някой с тъмносиньо или черно сако. Море от женски шлифери, бежови, в модата на късните 70-те, ако не се лъжа. Сякаш модна къща „Валентина“ или ЦНСМ „Яница“ са отворили отново производство. Впрочем нямаше да се изненадам, ако вече се беше случило. Забелязваха се и някои по-специално облечени жени, с по-друга кройка, вероятно другарките на по-първите хора от партийните комитети, личеше почеркът на внучката на Първия, самата тя дизайнер и „истински моден диктатор“, както пишеше до премала левият сектор от медиите. Жените бяха с бухнали, направени рано сутринта с лак прически, ала Валентина Терешкова, впрочем самите каски-сешоари във фризьорските салони имаха удивителна прилика със скафандрите на първите съветски космонавти. Нямаше да се учудя, ако при тревога всички в салона можеха да излетят директно с тях. Множеството се суетеше, жените се целуваха, после дълго триеха една на друга червилото от бузите си. Мъжете пушеха, прясно избръснати, с остра миризма на одеколон и хвърляха по едно око на колежките.

Трябва да призная, че цареше радостно оживление.

Аз стърчах неловко, сам, без знаменце и карамфили, та тръгнах към сергията. Свършиха, другарю, вдигна безпомощно рамене жената. Обещаха пак да заредят… Боже, колко мило и познато беше всичко това. Явно съм изглеждал доста отчаян, защото един мъж от опашката зад мен ми подаде кутия цигари, ще запалите ли?

„Стюардеса“! – възкликнах съвсем искрено. Спомен за първата ми цигара, на 9, което е спомен и за първа кражба (от цигарите на баща ми), за първа лъжа, първо усещане, че си мъж, първа революция – колко много неща лежат скрити в тютюна на една цигара.

Човекът явно изтълкува реакцията ми погрешно и извади от вътрешния си джоб друг пакет: Имам и HB, корекомски.

Засмях се и едва сега го загледах, носеше отровножълта вратовръзка и сакото му беше по-особено, различаваше се от масата наоколо. Изведнъж нещо ми просветна, явно в същия миг и на него. Последва познатият жанр на разпознаване, доста тривиализиран от времето на Одисей: Това ти ли си… Ами ти… Мислех, че си в чужбина. Е, чужбина да не е оня свят, и оттам хора се връщат.

Демби, съученикът ми от едно време, после за малко колега в Университета, усети се навреме, че филологията е умряла работа, и изчезна някъде в паралелния свят на ранните 90-те.

Не бяхме се виждали от трийсет години. Последно се занимаваше с продажба на имоти, на самолетни части и отваряше сладкарници „Роза Бела“. Тъкмо в тази конфигурация.

Веднъж ми се беше обадил да измисля рекламно изречение за веригата му от сладкарници, айде де, нали си поет. Никакъв поет не бях, разбира се, студент втори курс филология и беден точно толкова, колкото изисква специалността и курсът, та се навих веднага и съчиних нещо като „Нашите пасти са вашите страсти“, което той страшно хареса, а аз изкарах първия си хонорар от 60 лв., трийсет банкноти по два лева, имах чувството, че са току-що взети от касата на сладкарницата и още лепнат от масления крем.

Демби, с когото заедно преживяхме всички гимназиални простотии, тарикатът на гимназията, един от най-симпатичните мошеници, които можеш да срещнеш. Бяхме взаимно изненадани от присъствието си тук. Наоколо започнаха да свирят тромпети, хората се строяваха в редици. Демби изведнъж се разбърза, пъхна в ръката ми визитка: по служба съм, каза, хайде да се видим на спокойствие, след което изчезна в тълпата. Погледнах визитката, преди да я прибера: Деян Дембелиев, телефон… Само име и телефон. Подобни визитки можеха да си позволят единствено прекалено известни или прекалено скромни хора. Демби не беше от вторите.

Изведнъж площадът се преобрази и жужащото множество като по сигнал започна да се строява. Явно имаше някакъв проблем с уредбата, чу се как един от техниците изпсува мамка му… и това се разнесе из целия площад. После, да се замаже гафът, веднага тръгна На крак, о, парии презрени… Най-отпред върху платформа, носена от електрокари, стояха гимнастици с шорти, готови да направят жива пирамида при сигнал. До мен девойки с воали и флагчета репетираха композиция, като по даден знак част от тях приклякаха и образуваха лице, достатъчно размито, за да прилича едновременно на Димитров и Ленин. Спомних си, че една моя леля цял живот разказваше гордо на маса пред гостите как като студентка през 1968-а била в мустака на Ленин – на Националния стадион за откриването на Младежкия фестивал, пред 40 хиляди зрители, не можете да си представите вълнението. Помня също как всеки път, като слушах историята, така ме напушваше смях, че трябваше да бягам в детската стая, за да не отнеса някой шамар от майка ми. Горката ми леля, цял живот мечтаеше за кариера на артистка, както самата тя казваше, а ролята на живота й да се окаже косъм от мустака на Ленин.

Идеята митингът да мине като манифестация, не беше лоша, но имаше и своите недостатъци, тъй като пространството беше ограничено. Трябваше да се извървят само някакви 200-250 метра, докато всички се разположат между мавзолея и Националната галерия, която някога е била царски дворец, който някога е бил турски конак. Гласът на диктора пращеше от тонколоните. Дали се бяха постарали да намерят стари колони, за да се усети нарочно същото пукане и пращене като едно време? Ако беше така, зад движението стоеше сериозен мозък и пари. Парите, беше публична тайна, идваха от Русия, която постепенно и съвсем явно се превръщаше отново в Съветски съюз, връщайки си с референдуми, ако можем да употребим тази дума в случая, загубените преди територии.

Гласът на диктора се разнесе над площада, дълбок и развълнуван, бяха намерили един стар актьор със същата патетика от едно време, неволно настръхваш. Същите думи за кръвта на хилядите герои, трудния, но единствено верен път към светлото бъдеще, жизнерадост и дръзновение, дръзновение и жизнерадост…

Хората наоколо, както и едно време, едва ли вникваха в смисъла на казаното, то и не беше възможно, но самата абракадабра на изричането, интонацията и патосът бяха червената лампичка, достатъчна, за да отключи стомашните сокове на миналото. Бях си намерил място в крайната редица на ОФ блока, мернах дядо Матейко и си кимнахме.

Манифестацията тръгна. Най-напред вървеше духовият оркестър, следван от малък корпус мажоретки. Никога не разбрах кога соцът позволи тази еротика, явно сенилните старчета от Политбюро някъде през 80-те похотливо са дали съгласие. Тези същите старчета, които някога са нареждали да бият печати по бедрата на девойките с къси поли и са ги пращали на „Московска“ 5, изведнъж са одобрили лолитките в четнически униформи.

След тях върху подвижната платформа гимнастиците бяха направили с телата си жива петолъчка, после беше ред на онези девойки, които репетираха с флагчета главата на Ленин/Димитров. Следваха няколко електрокара с огромни стиропорови конструкции и портрети. И най-накрая обикновените трудещи се, ние, с карамфили и знаменца (аз така и не бях успял да се снабдя с нито един от двата атрибута). Нашият корпус беше съвсем в дъното на площада, до галерията-дворец-конак, но пък оттам можеше да се види цялата картина. И най-вече Мавзолеят. Цял-целеничък, вдигнат отново, това беше пикът на събитието. Можеше да се усети как истинско вълнение мина през редиците, когато застанахме срещу него. Работниците онази вечер си бяха свършили добре работата. Мавзолеят грееше като истински, по-бял откогато и да било. Гвардейците отпред изпълниха ритуала по смяната на караула. По даден знак манифестиращите започнаха да скандират три пъти „Слава, Слава, Слава“… Странно кога бяха репетирали, такъв синхрон в скандирането не се получаваше току-така. Във всеки случай аз явно бях изпуснал репетицията и малко нестройно се включих, но ние така или иначе бяхме от ОФ-то, последна дупка на кавала. В този момент на трибуната започнаха да се качват официалните лица, махайки по същия начин с длан, от китката на ръката, като някога. Тук имаше хореография, беше работено, бих искал да познавам сценариста, помислих си.

Изведнъж, като по знак, скандиранията затихнаха и гласът на диктора отново се разнесе над площада. Нека посрещнем вожда и учителя, другаря Георги Димитров… Помислих си, че има гаф в сценария. Може би да почетем паметта, но чак да го посрещнем… И тогава, в настъпилата тишина, първо засвириха фанфарите, покривът на сградата се разтвори, две плоскости се плъзнаха настрани и от вътрешността на мавзолея бавно започна да се издига ложето на Димитров, същия, както съм го виждал като дете, с червената плюшена плащаница отдолу, с цветята около восъчното тяло и… самото восъчно тяло. Саркофагът увисна над трибуната и застаналите там, една жена в края й бързо се прекръсти. Площадът замръзна. Уплаших се, че мумията може да се изтърколи от постамента и да падне върху главите на официалните лица. Мисля, че и те се бояха от същото. После двете части на мавзолея безшумно се събраха. И тогава – тиха тръпка на ужас мина по приклекналите редици, защото, о, не, мумията дискретно вдигна дланта си, само дланта, и деликатно помаха. Едва видимо, почти незабележимо. Видях как няколко възрастни жени се хванаха за сърцето и бързо бяха изведени. Веднага се включи гласът на Димитров, някакъв стар запис, че пътят, по който вървим, не е гладък и равен като паважа пред Народното събрание, а търнлив… Тези хора така и не се научиха да говорят правилно.

Беше си ужасяващо, трябва да призная, че и на мен ми се стегна сърцето. Когато записът свърши, напред излезе лидерката на движението, червенокоса жена на около 50, с типичното костюмче, леко пристегнато и възтясно в кръста, червено фишу около врата и червен карамфил в джоба на сакото. Даде знак на тълпата да стихне и започна с отключващото Драги другарки и другари… Пет р-та в три думи, явно това е скритият код на социализма. Колкото повече р-та, толкова по-добре. Сигурно неслучайно съветват в имената на кучетата да има звук р. Да се респектират, като им даваш команди.