Времеубежище

15

Търсели го в навсякъде, и в седемдесетте, и в осемдесетте… Преровили из основи 60-те, където обичаше да се заседява, ни следа от него. Нито в клиниките, нито в селищата за минало. Звъняха ми лекари от Хелиосщрасе и откъде ли не. Звънях му и аз няколко дни подред и след като упорито не ми вдигаше, най-сетне взех влака за Цюрих.

Денят беше хубав, невидими птици се обаждаха от короните на дърветата. Една жена е седнала на слънце и е отворила книга. Четяща жена на балкона. Светът още е същият.

Гаустин, разбира се, беше изчезнал. Това не беше събитие от извънреден порядък, що се отнася до опита ми с него, но все пак ми се стори твърде странно и донякъде безотговорно в момент като този. Дали е усетил заложената бомба в цялото това отприщване на минало? Дали е почувствал атомната вина на физиците от 30-те? Дали миналото отново го беше всмукало? Или изчезването му беше краткотрайно, временно пропадане в друго време, от което щеше да изплува съвсем скоро? За миг си помислих, че е решил да свърши със себе си. Но ако аз съм жив, може ли Гаустин да е мъртъв…

Сетих се за малката стаичка на етажа на 40-те, където се видяхме последния път, това беше, така да се каже, късният му таен офис. Щеше да е еднакво страшно да го открия и да не го открия. Отворих боязливо вратата. На бюрото, до макетите на самолети, стоеше голям кафяв плик с моето име отгоре. Вътре имаше лист с неговия почерк и подпис, че всичко, свързано с клиниката и селищата за минало, остава временно под мое разпореждане, за неопределен срок. Имаше още нещо – жълт тефтер, формат 1/16, с меки корици, изписан наполовина, щях да го чета по-късно. И една открита черно-бяла пощенска карта с Мейн Роуз Рийдинг Руум на Нюйоркската библиотека, на гърба – два реда с почерка на Гаустин.

Трябва да ида до 1939-а, ще пиша, като стигна.

Прощавай, твой Г.

Типично в неговия стил. Зарязваш всичко с две изречения. (Трябва да призная, че се почувствах лично засегнат.) Никакви инструкции, никакво сърце, нищо. Всичките му проекти стигаха дотук. Искам да кажа, всичките му лудости. И моята собствена лудост, че бях част от тях, че се връзвах, че ги съчинявах с него. Просто е скочил в движение, от единия в другия век. Знаел го е още като се видяхме последния път, било е решено. Затова така втренчено ме погледна, като казах ще се срещнем в 6 преди войната.

Отишъл е да обезврежда бомбата на 39-а. Рано или късно щях да го последвам.

Какво да правя сега с няколко клиники и селища за минало, когато миналото е изпълзяло извън тях и вече официално се е настанило в градовете наоколо? Какво да правиш с Алцхаймер местата в Алцхаймер свят? Мислих няколко нощи над това. Как можа да стовари всичко на мен. Разбира се, клиниките трябваше да останат, пациентите имаха нужда от защитено минало. Още повече в хаоса от времена навън.