Времеубежище

15

Ето ги и дилърите на минало, казах си. Демби беше станал един от тях, търговец на черно, и то от най-добрите, ако съдя по нещата, които ми разказа после. Всъщност дори не беше на черно, търговията течеше съвсем легално. Работеше по поръчки, нямаше политически пристрастия. В случая тези от 60-те и 70-те плащали добре, а и той се чувстваше в свои води там. Винаги вкарвал и малко ирония. Препикавал съм ги много пъти, както се изрази. Предполагах, че тези „препикавания“ само той си ги разбираше и му служеха по-скоро като алиби пред самия него.

Демби, с добре отгледано коремче, както казваха по тези места, всъщност от малък си беше закръглен. Всичко му се удаваше още от ученик. Рисуваше тайно на последната страница в тетрадките си голи жени, от които сам се възбуждаше и ходеше да мастурбира в тоалетната. По това време всички книги за секса, на които попадахме, а те бяха общо две – „Мъжът и жената интимно“ и „Полови болести и смущения“, проклинаха мастурбацията като опасно занимание, от което следваха чутовни болести, запомнил съм само, че се ослепяваше. Срещу 10 стотинки Демби даваше и на нас рисунките, та и ние сляпо вървяхме към своята слепота, така да се каже, и увеличавахме диоптъра. И без това схемите на съвкупляващи се двойки в „Мъжът и жената интимно“ наподобяваха по-скоро напречен разрез на автомобилен двигател с всичките там бутала.

Спомних си, че в последните класове на гимназията Демби беше направил от таванската си стая импровизирано фотостудио. Помня ясно плътното перде на прозорчето, червената лампа, тавите с фиксаж и проявител. По това време появата на една снимка беше процес, работа и нека кажем, малко чудо. (Там, където има тъмнина, винаги дреме чудо.) Потапяш фотохартията в едната тава, после в другата. Ако задържиш повече – силуетите прегарят като препечени филийки, ако не държиш достатъчно – стават бледи и размазани.

Аз бях помощник и осветител. Нагласявах стария бял чадър на баба му, държах прожектора с батериите. Няколко съученички вече бяха минали през студиото. В някакъв момент Демби ме отпращаше, защото моделът се притеснявал, и оставаха сами в тъмната стая. Понякога идваше и кварталната красавица Лена, доста по-голяма от нас. Тогава Демби оставаше за по-дълго в ателието. От време на време го даваше за час, срещу пари, на някой от махалата, който искаше да остане насаме с гаджето си. Сетих се за всичко това, защото всъщност Демби правеше невероятни снимки. Знаеше как да премери с аптекарска точност светлината и мрака, играеше със сенките, изваждаше телата от застиналата и скучна поза. Естествената неловкост на т.нар. „модели“ придаваше допълнителна еротика. Когато му потрябваха спешно пари, можеше да шитне няколко снимки на жадните за голи тела комсомолци в гимназията и махалата. Казваше, че комсомолските секретари купували най-много. Дефицитът на еротика в късния социализъм, ранното покваряване на младежта и първичното натрупване на капитала. Ето една възможна тема за икономическите факултети.

Във всичко можеше да бъде обвинен Демби, ала талантът извираше от него с щедра небрежност. Никога не пожела да го развие, да покаже нещата, които правеше, да влезе във фотографското общество. За какво ми е, казваше, преправяйки леко гласа си на италиански мафиот, правя каквото искам, изкарвам достатъчно и имам най-хубавите жени в квартала. Предполагам, че беше запазил този стандарт и досега. Чудех се дали понякога не мечтаеше тайно да излезе от бизнеса и да влезе в изкуството. Попитах го. Отвърна това, което очаквах. Че все така съм живеел вън от света. И че един ден, като натрупа достатъчно пари, ще прави само изкуство, сега си записвал идеите в тетрадка. Не бях сигурен иронизира ли ме, или наистина си го мисли.