Времеубежище

6

Няма на кого да се обадя и обикалям ветровитите улици на София. Спирам пред някакъв магазин за домашни любимци.

В първи курс на Университета купихме с един приятел двойка папагали за подарък на една наша състудентка. Ама те ще врещят по цял ден, викам. Какво ти пука, каза приятелят ми, нали няма да си при тях. Вечерта на рождения ден беше ужасна, стана някакъв скандал, леко сбиване, бившето й гадже блъскаше вратата – 90-те… Помня ясно как, изнизвайки се, си казах – ето една жена, с която никога няма да живея. Година по-късно стоях в същата тази стая и сменях водата на папагалчетата, които крещяха безобразно. Сутрин им хвърляхме една стара кърпа отгоре, да мислят, че е нощ и да си осигурим поне час спокойствие. Женското папагалче кръстихме Ема Бовари, по това време четяхме Флобер в Университета, а мъжкото – кой знае защо, Печорин. Тя непрекъснато го нападаше и бедният Печорин, който уж въртеше на пръста си всякакви княжни Мери, стоеше умърлушен и окълван, притиснат в тънките железа на клетката.

Сега си давам сметка, че никога не съм имал толкова приятели като тогава. Гарсониерата беше непрекъснато пълна с хора. Запомнил съм как една нощ, в малките часове към 4 сутринта, когато всичко е изпито и изпушено, ни нападна зверски глад. Нямаше нищо в хладилника, бяха най-гладните години на 90-те. Излязохме с двама от компанията да търсим нещо навън, сякаш можехме да убием заек или сърна в празния град. Тъмно, пусто и неустроено, само глутници кучета се носеха по улиците. И тогава като по чудо един бял нисан изпърпори, спря наблизо, стовари пред кварталния магазин три щайги с кисело мляко и си замина. Мразехме (поколенчески) киселото мляко, защото само с това ни захранваха сутрин като деца. Огледахме се, никой не се появи, грабнахме всеки по две кофички, оставихме колкото стотинки имахме по джобовете и хукнахме към вкъщи.

Всички чакаха прегладнели. Никога няма да забравя тази картина, празните бутилки и чаши на масата, десет еднакви купички от алпака пред всеки от нас, ние на по двайсет и нещо сърбаме шумно кисело мляко като ангели. Не знам дали ангелите ядат кисело мляко, но така съм ни запомнил, с бели от млякото мустаци, щастливи и невинни…

Скоро след това щяхме да се разделим, да охладнеем, да се забравим, бунтарите да се кротнат като асистенти в Университета, заклетите ергени и купонджии да бутат колички и да киснат пред телевизорите, хипарите да се подстригват регулярно в кварталната бръснарница. Папагалът Печорин щеше да умре една сутрин, а Ема Бовари да пищи и да се блъска от мъка в решетките. Нямаше да преживее и седмица без него. Аз и другата Ема (така се казваше, да) щяхме да се разделим няколко месеца по-късно. Никой от нас нямаше да умре от мъка. Щях да започна първия си роман, за да има къде да се прибирам, когато полудявам, роман за бездомници.

Истината е, че на нито един от онези някогашни ангели вече нямаше как да се обадя, дори на Ема, най-малко на нея. Отвратителното беше, че не можех да ги забравя и (никога не бих го признал пред тях) ми липсваха. Липсвах си аз от времето с тях.