Времеубежище

6

…валя цяла вечер, събудих се от дъжда, лежах със затворени очи и слушах капките. Няма таван, само дебели едновремешни подпокривни греди. Лежах и слушах. Тялото и дъждът имат стар, отдавнашен разговор, който съм забравил. Има прост живот, живот в самота, от който съм отвикнал. Да ядеш хляб на дървена маса, да събереш трохите после и да ги хвърлиш на врабците. Да белиш бавно една ябълка с ножчето и да откриеш, че този жест повтаря точно жеста на баща ти, който повтаря жеста на дядо ти. Нито мястото е същото, нито времето, нито ръката. Но жестът помни. Да разгърнеш местния вестник Zuger Woche, да провериш прогнозата за времето, мислейки за току-що покълналия лук и една разцъфтяла череша в двора. Загрижен за свят, към който не принадлежиш. Към 5 се обади големият францискански часовник оттатък стената, не по-малко гласовит от камбаната. Станах, облякох се, седнах до прозореца, развиделяваше се, отворих томче с поезията на Транстрьомер, джобно издание, четох бавно и с наслада от друго време, затворих томчето и си помислих, ако държавите се върнат назад, в 70-те или 80-те, какво ще стане с поезията и романите, които още не са написани и предстоят. После се опитах да си спомня какво толкова велико съм прочел от последните няколко години, май за нищо няма да ми е жал.