Времеубежище

12

ВЪСТАНИЕТО

Не дочаках продължението на речта от мавзолея. Времето напредваше, а трябваше да хвана и митинга на Юнаците, който започваше в този момент само 500 метра по-надолу в Борисовата градина. Измъкнах се през градинката зад галерията-дворец-конак. Бях наел апартамент наблизо, смених там сакото и панталона с потури и елек, бялата риза запазих, белите ризи винаги вървят, навих си пояса, турих калпак на главата наместо каскет и ето ме вече юнак. Навущата и цървулите ме затрудниха малко повече, но имаше и известно облекчение след твърдите и неотъпкани чепици. Заобиколих Университета, пуснах се надолу през Княжеската градинка с паметника на Съветската армия, ограден с кордон леви доброволци, които тези дни го охраняваха денонощно от зачестилите напоследък акции. Половин час работа със спрей късно нощем и на другия ден руските войници с шмайзерите осъмваха като батмани и супермени. Всъщност това беше единственото хубаво нещо, което все още можеше да се случи на този паметник. Покрай стадиона влязох в дебрите на Борисовата градина, която преди това се казваше „Парк на свободата“, който преди това пак беше Борисова градина, а още по-рано – Пепиниерата или Разсадника.

Тук всяко място е бивше друго.

Влизах в Борисовата градина. Ако някой от събралите се патриоти беше прочел, че преди Освобождението точно тук е било мястото на турския гарнизон, а скоро след това и турско гробище, сигурно щеше да се потърси друг сборен пункт. Но природата няма памет, хората също, така че Борисовата градина ехтеше от юнашки песни в този вече почти обеден час, или както биха казали някога – на часа 12 по турски. Минавайки покрай езерото Ариана, ми се развърза единият цървул и за малко да се пребия.

Как си, бачо, имаш ли нужда от помощ, наведе се над мен някакъв млад момък.

Добре съм, брате, опитах се да вляза и аз в езика, сполай ти.

Хубаво филологическо упражнение, радваха ме такива неща. Пак всичко до езика ще се докара. Там „другарю“, тук „бачо“ и езикът търпи като добиче, не се бунтува. Защото помни отпреди нас. Или защото няма памет.

Край мен вървят и се смеят гиздави моми с китка зад ухото, пендарите им проблясват на слънцето, сребърните пафти греят отпред. По носиите им можеш да видиш, че са от различни краища на България, червените сукмани и везаните черни престилки на момите от Тракия, черните фустани на шопкините, хубавите атлазени елеци на родопчанки… Много от фирмите за мъжка и дамска мода, сега прекръстили се на абаджийници, шиеха на пълни обороти потури, елеци, сукмани и четнически униформи, включително за деца, сякаш се готвеше ново Априлско въстание.

Денят беше хубав, майското слънце грееше меко, човек можеше да рече, че и дърветата си бяха облекли носиите, да не изостанат от каквото имаше да се случва. По широките поляни на Борисовата градина хората бяха насядали на групички. Някои вече разстилаха месалите по земята и вадеха кой каквото носи, пиле, варени яйца, лютеница.

Мъже имаше всякакъв калибър – от голобради момчурляци през чичовци на неопределена средна възраст (с определени кореми) до белобради старчета. Тия последните бяха най-симпатични, някои от тях толкова стари, та ти се струва, че никога всъщност не са минавали към европейски дрехи. Всеки имаше я сабя, я стара кама, я джебна ножка.

Повечето носеха широки потури, украсени с черни гайтани и с надиплено дълбоко дъно, в пояса затъкнати пищов и кама с кокалена дръжка. Кажи-речи всеки държеше стара пушка – мяркаха се берданки, можеха да се видят кремъклийки, кринки от Руско-турската война и тук-там някоя карабина „Шаспо“ пак оттогава. А пò аджамиите при липса на друго оръжие бяха дошли и с въздушни пушки флоберки с приклади, вапцани в цветовете на байрака. (Виж ти как те хлъзва езикът и бързо си обува потурите, от дума на дума.)

Вдясно, досами стадиона, имаше малка хвърката конница като извадена от „Записки по българските въстания“ или по-точно от екранизацията ѝ. Трийсетина коня с покачени върху тях четници, с лъвче на калпака и перо, пуешко, струва ми се. Един, това трябваше да е Бенковски, беше завързал коня и задиряше доста директно някаква мома със зелено хайдушко знаме.

Исках да се омеся с някоя група, да чуя какво говорят хората, имах любопитство, а иронията ми бавно се изпаряваше. Това беше моето отечество, „което национализмът ни открадна“, както би казал К. Спомних си как се потях в началното училище под астраганения калпак, който чупеше ушите ми, а абичката така ми дереше врата, че после една седмица ме мажеха със свинска мас. Всяка сутрин, вместо физзарядка, в двора на училището трябваше да играем разни хорá. Слагаха ме на опашката и пак успявах да объркам хваналите се до мен. Така е, но дали тайно не исках да се почувствам поне за час един от всичките, да се смея с глас на шегите, да усещам други подобни тела, с които би следвало да имаме обща памет, общи истории… И дали те не бяха тук точно затова, да си с някого, който като теб е объркан, но горд, мрази турци и цигани със същата страст, с която обича шкембе чорбасъ, имамбаялдъ, величието на българските ханове, турско кафе, Стани, стани, юнак балкански, но и Бела роза ще закича, обича да си подремне следобед, да седне вечер на ракийка, да пусне телевизора, да попсува, да извика към кухнята жена, къде си завряла солницата, обича той да му е подредено и чисто вкъщи, затова изхвърля пепелника в найлоново пликче, а пликчето навън, през терасата, за да може, като мине после през улицата и вятърът му го лепне на челото или настъпи кучешко лайно, да рече ей, голяма кочина сме, и пак да изпсува. Кой беше казал, че псувнята е българското сатори, дзенът български, мигновено просветление, shortcut към възвишеното…

Слава богу, писнаха каба гайди и ме извадиха от черните мисли… Хората скочиха и се завтекоха към хорото. Дръпнах се настрана и видях под едно дърво старче, тукашния дядо Матейко, досущ като оня от манифестацията сутринта, та се запътих към него. Даже се почудих дали не е същият. Той се опитваше да си запали луличката с огниво и удряше чакмака в кремъка да си вземе искра. Имаше нещо от цялата българска литература и народни приказки в този жест.

Как си, дядо, да приседна малко при тебе под сянката, рекох.

Дал Бог добро, синко. Че сядай, сянката е за всички, отвърна той, без да вдига очи.

Подскача ли сърцето, като чуе гайдите, подкачих го аз.

Сърцето подскача, ама нозете не щат, отвърна старецът. Сърцето вика айде, нозе, да рипате, а нозете не щат и да чуят. И ушите глухи и те, и очите не видят. Като Балканджи Йово съм аз, рече старецът и се засмя. Голям турчин са годинките, всичко ми взеха. И без да питат, разпитват. Песни стъкмявах, ама изгоря гъдулката, та сега свиря на крушов лист, ама то и круша се не намира вече. Мога да ти изпея Ботьова и Вазова от игла до конец. От Балдево съм аз, знаеш ли го Балдево.

Знаех за Балдевските просяци, дето били наследници на ослепените Самуилови войници, пръснали се по земята след най-мрачната българска загуба и станали скитащи гуслари и певци по мостове и чаршии. Да си изкарат кората хляб с песни за нещастия и ослепени войници. Старецът видимо се зарадва, че някой беше чувал за това.

Е, от тяхното семе съм, рече той, и с времето нà, и аз ослепях като Самуилов войник.

Има ли кой да ти помага, рекох.

Има, унуката ме доведе, сигур е на хорото. Като се наиграе, ще си ходим. Само гюрултията, дето дигат, не им харесвам и пушкането.

Благ човек, приличаше на дядо ми. Добре че имаше още такива оцелели по чудо старчета.

Хорото наистина гърмеше и ставаше все по-голямо, почваше от горните алеи, обикаляше езерото с лилиите и се спускаше надолу към езерото Ариана и входа на градината. Скоро излезе на самия Орлов мост. Не знам дали имаха разрешение за блокиране на движението по „Цариградско шосе“, но кой би имал куража да ги спре. Имаше нещо знаменателно в това опразване на шосето, водещо към непомерната някогашна българска мечта. Знаехме от Край Босфора шум се вдига за Симеон пред крепостните стени на Цариград, град, който никога няма да бъде негов. Но и това, дето разтрепера се Роман, пак стигаше на изстрадалата българска душа. А и всеки ден автобусите изсипваха на Капалъ чарши наследниците на Симеон. Защо му е на човек да завладява един град, като може да го изпазарува.

Хорото растеше с минути, прескачаше мантинелите на Цариградско и пак влизаше през Орлов мост в парка.

Ии-хууу-иху-хооо… Сега, ако някой дадеше команда „Напред! Към Цариград!“, хорото щеше като змей да се насочи натам, на изток, все по шосето, все по шосето, па да застане пред ония ми ти Цариградски палати, та да заобиколи от вси страни стените му и да прецапа през Босфора. Та като стегне обръча около града, като надуе каба гайдите и хем обсада, хем хоро, градът няма да падне ли? Ще падне не, ами и хоро ще играе. Хорото, хорото е тайната българска войска, българският троянски кон. Юнаци, преоблечени като хороигралци веселяци, а в потурите – пищови. Хитроумност Одисеева има тук, Хитър Петър и Одисей в едно.

Изведнъж в небето над Борисовата градина се чу шум и бавна сянка се понесе над дърветата, а нямаше и следа от облак. Всички мигновено вдигнаха глави нагоре. Българското знаме, носено от 300 дрона, както обявиха в новините после, летеше в небето над нас. Най-голямото българско знаме, кандидат за Рекордите на Гинес. (Тук Вагнеровите Валкирии щяха да са на място, макар че организаторите бяха избрали Излел е Делю хайдутин.)

Имаше нещо странно в цялата гледка, нещо като постапокалиптичен филм, в който всички времена са се смесили. Дроновете жужаха тържествено, теглейки знамето, чийто край се не виждаше. Отдолу някакви хора с гащи и пушки от XIX век хвърляха капите си във въздуха и викаха урааа… Щом дроновете покриха с удивителна точност цялото парче небе над градината, спряха и останаха да висят във въздуха над главите на смаяния народ.

Небее-то като от коприии-на, това-а е моята… запя някой от импровизирана сцена, но гласът му така си остана самотен и човекът млъкна неловко. Тогава един от водачите на движението взе мегафон и даде паролата: Бъл-га-ри – Ю-на-ци… Викът се поде веднага, отекна по хълмове и долини, удари се в отсрещните сгради на Цариградско и се върна между дърветата в Борисовата градина. Бъл-га-риии – Ю-на-циии крещяха хората, обърнали очи нагоре към дроновете, сякаш ги поздравяваха.

Един сърцат момък недалеч от мен не се сдържа, вдигна манлихерата си и гръмна във въздуха, както беше гледал, че правят от радост по филмите. Сус бре, нали ще пробиеш знамето, скара му се веднага седящият наблизо по-стар негов другар, а може би стотник на дружината. Момъкът се засрами и свали пушката си, но знакът беше даден и от няколко места запукаха пушки и револвери (леворвери, пишеха някога и колко хубаво звучи то). Два-три простреляни дрона запърпориха и паднаха над тълпата. Слава богу, жертви не се дадоха. Странно беше да видиш убийство на дрон, все едно стреляш по летяща гъска, не хвърчат пера, но усещането пак е като за застреляна птица.

Тъкмо в този момент като по даден знак (никой не разбра дали така е по програма, или поради внезапната стрелба) дроновете като един отпуснаха щипките си и изчезнаха на запад, а знамето, останало самó във въздуха, сякаш се зачуди за миг и бавно започна да пада, някак копринено да пада, обгръщайки дърветата, храстите, пързалките и каменния слон в детския кът, езерото с лилиите, пейките, беседките, паметниците на поети и генерали, хвъркатата конница на Бенковски и хората с все пушкалата им. Тези по краищата успяха да се дръпнат, някои по-плашливи жени и деца също хукнаха веднага, но повечето останаха отдолу. Там, където имаше високи борове и кестени, се оформи нещо като огромна палатка или цирков купол, по склоновете и поляните коприната легна плътно на земята и се виждаха щъкащите отдолу тела на затиснатите, тук-там се чуха писъци, че се задушават, та се наложи някой да среже с нож свещения плат. Борисовата градина, покрита с най-голямото, над три декара, знаме. Като опакована от Кристо, срещу когото иначе Юнаците роптаеха.

Слава богу, аз се оказах близо до високия кестен, под който седеше дядо Матейко, та въздух имаше, даже беше приятно, само дето се носеше натрапчива миризма на платнище и мокри кърпички. Оказа се, че знамето е пръскано с розова вода и Борисовата градина сега се беше обърнала на Розовата долина, за ужас на давещите се и кашлящите отдолу. Камите и сабите най-сетне влязоха в действие по освобождението на пострадалия народ. Писъци, кашлици и псувни цепеха въздуха, изгубени се викаха по име. Всичко това осуети планираната кулминация с избухването на Априлското въстание. Черешовото топче така и не гръмна, то и някога гърмеше трудно, а сега под платното само щеше да издуши населението. От хвъркатата конница се виждаха няколко полудели от уплах коне, които се въртяха обезумели в кръг, рискувайки да стъпчат изпадналите си ездачи. От самия хълм, който трябваше да представлява върха Шипка и да хвърчат камъни и дървье, се носеше глухо стенание и самотният глас на рецитатор, леещ се от тонколоните.

Въстанието вървеше към провал, както се беше случило и исторически. И това правеше възстановката съвсем достоверна.