Времеубежище

37

Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало, какво друго. Ядем време и произвеждаме минало. Дори смъртта не е решение. Човекът си е отишъл, а миналото му е останало. Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го? Или ще се търкаля като стар вестник, подмятан от вятъра по улицата. Къде отиват всички онези започнати и недовършени истории, прекъснати връзки, които още кървят, всички зарязани любовници, „зарязани“ – думата не е случайна, касапска дума.

Дали миналото се разгражда, или остава като найлоновите торбички практически непроменимо, отравящо бавно и дълбоко всичко наоколо? Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? Може ли изобщо да се направи нещо друго от миналото освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба? Ето ти въпроси.

Природата анихилира историческото време или го преработва, както дърветата правят с въглеродния двуокис. Глетчерите на Северния полюс не са се трогнали много заради 30-годишната война. Но всичко се е записвало в тях, в леда и вечно замръзналата земя. Топенето оголва трупа на миналото, мамутът на миналото се изправя. И ще се смесят времена и епохи, някъде в Сибир започнали да покълват семена, престояли 30 хиляди години в замръзналото. Земята ще отвори архивите си, без да е ясно ще има ли читатели за тях.

Сега, с идването на антропоцена, за първи път глетчерът, костенурката, винената мушица, гинко билобата и дъждовният червей усещат с такава сила, че нещо в човешкото време се е сменило. Ние сме апокалипсисът на света. В този смисъл и собственият си апокалипсис. Каква ирония – антропоценът, първата ера, кръстена на човека, най-вероятно ще се окаже и последна за него.

(Гаустин, „За края на времето“)