Времеубежище

19

Конфузията със забравянето на имена… Разбира се, от това се оплаква всеки на някаква възраст. Но става дума за имена на много близки хора. Не можеш например да забравиш името на жената, с която навремето си живял, имал си брак няколко години, а сега ти подава романа и се усмихва, очаквайки много личен автограф. Наредила се е на опашка при едно от редките ми излизания пред публика преди време. И… пълен блокаж. Мога да си припомня тялото й в детайли, да кажа къде има бенка, как го направихме първия път, това са пет години живот.

Но името… превъртам дузина в главата си и никое не е нейното. Не ми е за пръв път, но никога не е било така страшно, никога с толкова близък човек. Оглеждам се безпомощно, опашката чака. Знам някои трикове в такива случаи – ако има познат наблизо, ще го запозная с нея, за да чуя името ѝ, но за беля сега няма такъв човек наоколо. Минавам на план Б. Да сложа един надпис, достатъчно личен, но без име. Надписвам нещо като За общото минало, от което сме направени. Подавам книгата. Тя я отгръща, после невинно ми я връща – е, добави името, моля ти се…

Натискам от притеснение прозрачния плот на щанда, нещо поддава и стъклото с трясък се свлича в краката ми. Китката ми кърви здраво, една жена от опашката припада, хората се скупчват, момичето от книжарницата залива кървящото с вода и вади тампони, даването на автографи е прекратено, опашката се разпада, двама фотографи снимат, утре ще се видя в някой жълт сайт… потънал в кърви… но такова облекчение за мен има във всичко това… Мога ли да помогна с нещо?, шепне разтревожена жена ми, бившата ми жена, заради която кървя като заклан. Всичко е наред, казвам, забелязвайки малко кръв върху нейния екземпляр, точно до посвещението.

Искате ли да я сменим?, пита я момичето от щанда.

О, не, благодаря, така е по-лично, казва Ема и напуска местопрестъплението.

Ема! Ема, разбира се, Ема… Като Ема Бовари.