Времеубежище

11

Защо точно в Швейцария?, попитах Гаустин, докато седяхме в дневната на 60-те.

Приеми, че е от сантимент към „Вълшебната планина“. Опитвах и другаде, но тук се намери кой да ми повярва и да вложи пари. Тук има достатъчно хора, готови да платят, за да умрат щастливи.

Удивително е колко циничен можеше да бъде Гаустин понякога.

Да останем при сантимента с „Вълшебната планина“, казах аз.

Истината е, че Швейцария беше идеалната страна, помислих си, поради нулевата степен на време. Страна без време най-лесно може да бъде населена с всички възможни времена. Тя беше успяла да се промъкне, включително през ХХ век, без особени белези, които иначе винаги ще те държат в определени години.

Има много работа, каза Гаустин, бършейки стъклата на кръглите си очила. Тук виждаш шейсетте на една средна класа, миналото е скъпо и засега не всички могат да си го позволят. Но се сещаш, че не всяко минало и младост са били такива. Трябва да имаме шейсетте на работниците, студентските стаи… Също така 60-те на живелите в Източна Европа, нашите 60-те. Един ден, като потръгне работата, продължаваше Гаустин, ще направим такива клиники в различни страни. Миналото е и локална работа. Навсякъде ще има къщи от други години, малки квартали, един ден ще имаме и градчета, може и цяла държава на миналото. За пациенти с чезнеща памет, Алцхаймер, деменции, каквото искаш. За всички онези, които вече живеят единствено в настоящето на своето минало. И за нас, каза накрая след малка пауза, пускайки дълга струя дим.

Никак не е случайно това прииждане на хора без памет днес… Тук са, за да ни кажат нещо. И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежища“.

Тогава не разбирах какво има предвид. Както и никога не бях сигурен кога се шегува и шегува ли се изобщо.

Според Гаустин за нас миналото е минало и дори когато влизаме там, знаем, че вратата назад е отворена, връщаме се с лекота. За напуснатите от паметта тази врата е затръшната завинаги. За тях не миналото, а настоящето е чужда страна, миналото им е родина. Единственото, което можем да направим в такъв случай, е да създадем пространство в синхрон с тяхното вътрешно време. Ако вътре в мен е 1965-а, казваше Гаустин, когато бях на 20 и живеех под наем на един таван в Париж, в Краков или зад Софийския университет, нека и вън, поне в рамките на една стая, бъде 1965-а. Доколко това е лечебно, дали възстановява неврони, кой знае. Но тези хора получават право на щастие, на спомен за щастие, ако трябва да сме точни. Предполагаме, че споменът за щастие е щастлив спомен, ама знаем ли. Ще видиш, продължаваше Гаустин, как започват да разказват, да си спомнят, а някои от тях не са проговаряли от месеци. „О, помня добре този абажур, вкъщи той висеше в гостната, после брат ми го счупи с една топка, после… Откъде имате нашия диван… Не трябваше ли да стои ето тук, малко по-близо до стената?“

Поисках и аз цигара, бях ги спрял преди пет години, но сега сме в друго време, по дяволите, отпреди да ги спра. И отпреди да съм ги почвал, ако сме точни, ама карай. Мълчахме, гледахме как цигареният дим от 60-те се вие под кръглия абажур. На масичката стояха небрежно оставени януарските броеве на Time и Newsweek от 1968-а. Цялата последна страница рекламираше същия Pall Mall, голд, с дълъг филтър и надпис Because it’s extra long at both ends.[3]

Спомних си как, когато се срещнахме за първи път с Гаустин преди много години, пушихме „Томасян“ от 1937-а, които той ми предложи. Все пак се бяхме придвижили трийсетина години напред. Аха да му го припомня, но нещо ме спря. За миг си помислих, че ще ме погледне странно, сякаш нищо такова не се е случвало.

Виж сега, той запали нова цигара, забавяйки малко следващото изречение (помня този трик от филмите на 60-те и 70-те: дълбоко всмукване, пауза, задържане на дима в дробовете и дълго изпускане с присвити очи), ще имам нужда от теб.

Има предложения, на които не можеш да откажеш, както се казваше в една любима сцена. Но засега бавех топката и се правех на сърдит.

Е, в такъв случай можеше да дадеш знак. Абсолютна случайност беше, че те открих.

Нямаше как да не ме откриеш. Нали уж ти си ме измислил, изхъмка с едва прикрита ехидност. Чета по някоя книжка от теб, попадам на интервюта от време на време. Освен това си ми кръстник, иначе щях още да се казвам Августин-Гарибалди, нали помниш.

Наистина никога не знаеш кога Гаустин се шегува.

Абе, какво са пиели през шейсетте?, обадих се аз.

Всичко, досети се той, извади от барчето бърбън Four Roses и сипа в две чаши от тежък оловен кристал. Нали разбираш, с диваните, масичките и бърбъна (наздраве!), с настолните лампи и абажурите, с музиката и целия попарт на шейсетте ще се справим, но миналото е повече от декор. Ще ни трябват истории, много истории. Загаси цигарата си и веднага взе друга. (Бях забравил колко много се пушеше през 60-те.) Ще ни трябва всекидневие, тонове всекидневие, миризми, звуци, мълчания, лица на хора, абе, неща, които отключват памет, mixing memory and desire, както казваше знаеш кой. Нали имаш опит с онези капсули на времето, дето ги заравяха някога. Е, нещо такова. Пътувай, събирай миризми и истории, трябват ни истории от различни години, с „предчувствие за чудо“, както съм бил казал в един твой разказ, засмя се той. Всякакви истории, малки, големи, светли, нека бъдат по-светли този път. Все пак за някои от идващите тук това ще са последните истории.

Навън притъмня. Облаците над езерото се събраха бързо и дъждът се спусна на дълги струи. Гаустин стана да затвори прозореца.

Виж ти, и през 68-а на днешната дата е било четвъртък, каза той, поглеждайки към стенния календар на Pan Am Airlines с фотомодели от различни континенти. И пак валеше, ако си спомняш.

Станах да си ходя. Преди да тръгна надолу по стълбите, той каза уж между другото: Онова, че никой не може да влезе два пъти в една и съща история, не беше вярно. Може. Това ще правим.