Испания, с дълъг опит в това да бъде нещастна посвоему, щеше да се справи по-лесно. Когато имаш гражданска война, преляла в режима на Франко, спокойно можеш да заскобиш половин век и да ти останат по-малко години за избор, което улеснява. А ако в началото на века махнеш и първите две-три десетилетия покрай испанския грип, мароканската война и диктата на генерал Де Ривера, ситуацията съвсем се опростяваше. Осемдесетте бяха блестящи години, лудите години, каза един мадридчанин в репортажите. След хладните, мрачни като приземни етажи десетилетия при Франко, изведнъж излизаш навън, слънцето грее, светът се е отворил и те чака да изживееш всичко, което си изпуснал, сексуалната и всички останали революции накуп.
От другата страна твърдяха, че никога не са живели толкова добре както през 90-те. Преходът след Франко вече е минал, нещата са се нагласили, икономиката е във възход. Парите бяха повече от работата, имаше бъдеще…
Нямах право да си отворя сметка, нито да имам шофьорска книжка, даже паспорт да си извадя без позволението на мъжа ми, крещеше една жена в дискусия, когато някакъв възрастен господин си позволи да каже, че при Франко е било спокойно, и намекна за испанското икономическо чудо през 60-те.
В крайна сметка Испания избра „отпушването“ на 80-те с Ла Мовида Мадриленя, Алмодовар, Маласаня… Първите цици в киното след Франко, къде с повод, къде без. Помня как, когато тези филми по-късно стигнаха до нас (да сме били на 17-18), се обзалагахме, че до втората минута ще има голи сцени, затова и обичахме испанското кино.
Все едно, нямаше гражданска война по време на референдума, както прогнозираха някои наблюдатели (подкрепата за Франко се оказа под очакваната) и Испания се връщаше щастливо във фиестата на 80-те.
Веднъж попаднах в Мадрид, към края на един топъл септември, след полунощ, на площад, претъпкан с млади хора, пиячи на бира, гълтачи на огън, пушачи на трева, дрънкачи на китари, заливащи се от смях компании… Сцена, която щеше да стои добре поне в няколко века. Прибирайки се късно през нощта, зърнах из страничните улички спокойно пикаещи момчета и момичета, директно на тротоара между колите. Така миришеше Мадрид, на бира и урина, и в тази миризма имаше радост.
Португалия по аналогия след един дълъг студен режим, приключил с Революцията на карамфилите, щеше да избере средата на 70-те за ново начало, докато беше живо още пиянството от 1974-та. Но и докато споменът за Estado Novo, Салазар и наследника му Каетано беше още топъл и можеше да бъде вписан в нещастието да си португалец. Мит, който сплотяваше няколко века след Великите географски открития, и още по-здраво след Великите изгубвания на новооткритите земи.
Спомням си, че като деца играехме на „Държави“. Начертава се кръг, всеки си избира държава чрез специална броилка (О-о-о, кълбото се върти, коя страна избираш първи ти….), викаме „Да бий, да бий…“ Франция например. Всички се разтичват, а Франция крещи „Стоп“ и трябва да каже с колко крачки ще стигне до някоя от другите държави. Ако уцели разстоянието, си присвоява чуждата територия. Крачките бяха различни по големина – великански, човешки, миши, мравешки и не помня още какви. Семпла игра, в която като че ли най-важно беше коя държава ще си избереш. Всички се бутахме да изберем Италия, Германия, Франция, САЩ и дори Чужбина. Момичето, в което тайно бях влюбен, винаги избираше Португалия. Аз съответно Испания, за да съм близо до нея. И без това Португалия нямаше други съседи и това географско местоположение ме спасяваше от неизбежната ревност. Сега си спомням колко й отиваше тази страна.
Какво знаехме за нея? Беше на самия ръб на Европа, малка, притисната до стената на океана. Една с нищо незабележима страна. Дали все пак тя не я избираше заради тайнственото и звучащо като портокал име? Бях убеден, че портокалите живеят основно там, в Португалия. И понеже е толкова далече, рядко стигат дотук. Някой ги изяжда по дългия път, защото не може да устои на изкушението, най-вероятно самите преносвачи. Не ги обвинявах, аз също не бих устоял.
Портокалия Португалова, така я наричах. Само това име е останало в паметта ми.