Времеубежище

12

Един ден Гаустин ми се обади да мина през клиниката.

Вървях към Хелиосщрасе. Априлското слънце грееше меко, без да топли. Тук-там някои дървета бяха започнали да цъфтят. Една тънка миризма на пръст и обор се просмукваше дори тук, в града. Така миришеше някога на село, когато дядо ми хвърляше тор от обора върху градината пред вкъщи. Никога по-късно тази миризма не се повтори, всички вече хвърляха изкуствен тор, пръстта миришеше на пеницилин. И сега миризмата на естествен тор тук ме връщаше… там, 40 години назад и 2000 километра на изток. Швейцария беше идеалното българско село от моето детство, такова, каквото никога не е съществувало.

На поляната пред клиниката късните зюмбюли грееха в розово и синьо, нарцисите суетно се поклащаха на лекия ветрец, идващ откъм езерото. Харесвам това предмайско смълчаване, преди всичко да се разцвърчи, разжужи и полудее от цветове.

Но незабравките, пръснати из поляната пред клиниката, бяха най-впечатляващи. Точно тук незабравки. (С изненада и леко огорчение открих, че латинското име на това ситно цвете съвсем не беше толкова романтично – Myosotis, което буквално означаваше „миши уши“.) Предпочитах легендата, според която Флора, богинята на цветята, раздавайки имена на различните растения, подминала това скромно синьо цвете и зад гърба си чула тих глас: „Не ме забравяй! Не ме забравяй!“. Флора го погледнала и го нарекла незабравка, дарявайки му способността да навява на хората спомени. Някъде четох, че цветът на незабравката лекува тъга или, казано по-официално, има антидепресивен ефект. Освен това семената й могат да престоят в почвата трийсет години и да покълнат едва когато се появят условия за това. Това цвете помни себе си в продължение на трийсет години.

Влязох в клиниката. Гаустин ме беше поканил в 40-те, на първия етаж. Пиеше калвадос и пушеше някакви трофейни немски цигари. На стената висеше стара фронтова карта, където с флагчета бяха отбелязани движенията на различните армии. Върху голяма тежка маса в потъмняло вишнево стояха наредени няколко детайлно изработени прототипа на „Спитфайър“, любимия на кралските военновъздушни сили моноплан от 40-те, бърз и издръжлив. Един „Месершмит“ и един „Хърикейн“ им правеха компания. Стояха изящно, на поставка, сякаш току-що върнали се от битка. Гаустин беше облечен в зелена военна риза с навити ръкави, приличаше на английски офицер, отговорен за десанта в Нормандия, който тъкмо е разбрал, че очакваните метеорологични условия рязко са се променили. Виждах го за първи път в униформа. Разбира се, обяснението би могло да бъде, че не трябва да нарушава атмосферата на десетилетието.

Изпитах чувството, че с мъка се концентрира, като човек, който се опитва да излезе от реката на друго време (няколко пъти съм забелязвал това усилие и преди). Само след седмица започваше референдумът. Знаеше, че се готвя да замина за България, той самият настоя за това. Каза ми, че иска да се оттегли за малко през това време, че ще наблюдава отдалеч. Изведнъж отново ми заприлича силно на онзи млад мъж, когото срещнах преди 30 години, същото усещане за друго време и непринадлежност. Стори ми се, че върви бавно към своята 1939-а, където беше изчезнал тогава. Разменихме още няколко думи, разбрахме се, че като мине всичко, ще се видим. В шест преди войната, нали, пошегувах се аз. (Не знам защо казах „преди“, при добрия войник Швейк беше „след“.) Обърна се рязко, изгледа ме втренчено в продължение на минута. Тъй вярно, в шест преди войната…, изрече, натъртвайки на „преди“.

Не съм сигурен, че трябваше да…, подхванах колебливо.

Ти никога не си сигурен, затова ти трябвам, прекъсна ме изнервено Гаустин, трябва ти някой да върши онова, което не посмяваш.

Лесно ти е, защото, като стане напечено, ти просто сменяш времената, а аз оставам…

Но се бия във всяко време като за единственото, а ти в единственото си време се държиш така, сякаш имаш още сто възможни.

(Той е прав, той е прав, по дяволите!)

А ти си… ти си проекция, ти си мономаниак, само че сериен мономаниак, просто не помниш предишните си мании. Не можеш да си играеш с миналото. Сещаш ли се за всичките си предишни проекти… киното за бедни, дето трябваше да разказваме филмите преди прожекция на половин цена, без да сме ги гледали и едва не ни пребиха, а прожектирането върху облаци, а шамарената фабрика… Всички бяха провал, ти си принцът на провалите…

Стига, каза хладно Гаустин, не сме измислили ние референдумите.

Но и не попречихме.

А трябваше ли, каза бързо, преди да затворя вратата на тръгване.

Не знам, сър, отвърнах уж сухо, опитвайки се да вляза в тона на 40-те и неговата зелена риза. Не се засмя. Стиснахме си хладно ръцете и тръгнах. Стори ми се, че ще го изгубя отново…