Времеубежище

26

Постепенно клиниката за минало на Гаустин намираше свои последователи. За няколко години на различни места започнаха да се появяват стаи или къщи за минало. В Орхус например ползваха построeното по-рано етнографско градче, където бяха събрали къщи от различни векове, пренесли ги там и показваха на учениците и на туристите как са живели предците им тук, как са отглеждали гъски, овце, кози и коне. Гъските, овцете, козите и конете не бяха от XIX век.

Стана ми любопитно, ползвах като повод един литературен фестивал в Дания, отидох няколко дни по-рано и хванах влака за Орхус. Бях помолил една датска приятелка да се обади предварително, че се интересувам като писател или като журналист от този социален проект и пр. Явно се беше справила повече от добре, защото, когато отидох, вече ме чакаше едно мило момиче, което щеше да ме придружи.

Всъщност мястото нямаше много общо с клиниката на Гаустин, музеят си беше музей, но два пъти в месеца затваряха малко по-рано за посетители и в оставащите часове водеха групи от домове за възрастни, предимно с деменция. Една част от мъжете и жените, според силата и спомените си, отивали в стопанството, хранели патиците и козите, поливали лехите или стояли на припек в двора. Имало и такива, на които подобни занимания нищо не говорели, нямали памет за село и домашно стопанство. Тях водели директно в един апартамент, запазен така, както си е бил през 1974 г. Хареса ми тази работа с конкретна година, макар да не беше ясно дали този апартамент не е бил същият и през 1973-та, както и през следващата 1975-а. Кухненската маса, хладилникът или тапицираният диван в хола едва ли увяхват за една година като откъснати лалета. Заяждах се, разбира се.

Момичето беше симпатично, понасяше спокойно и по северному моите съмнения, въпроси и директни южняшки шеги. В апартамента жените се насочват веднага към кухнята, каза тя. Сякаш се включвал някакъв скрит компас. Те, които трудно се ориентирали в собствените си апартаменти, тук инстинктивно се оправяли – условен рефлекс, превърнал се в инстинкт. Привличала ги миризмата на подправките, отваряли бурканчетата с босилек, карамфил, мента, розмарин, заравяли носовете си вътре, вече не помнели имената, смесвали ги, но знаели за какво става дума.

Тръгват подир изгубената вече миризма на прясно смляно кафе, продължи момичето, имаме запаси точно от онези сортове, които са били популярни през 50-те и 60-те. Обичат сами да го мелят. Често продължават да въртят мелничката дълго след като кафето е смляно.

Представих си как споменът за миризми напуска последен опразнената хралупа на паметта. Може би защото е най-ранното сетиво, затова си отива най-накрая, като зверче, което се отдалечава, душейки с наведена глава. Представих си ясно тези жени, които въртят до безкрайност старите четвъртити дървени мелнички за кафе или високите цилиндрични от потъмняло сребро с медни дръжки. Това би трябвало да е картина от XVII век, достойна за четката на старите холандци Вермеер, Халс и Рембранд, детайлен реализъм и възвишено всекидневие в едно. Безкрайното въртене на мелничката за кафе, миризмата, която пиеш с носа си, някои неща не се променят през вековете. Представих си ги как смилат годините, сезоните, дните и часовете като кафени зърна. Докато въртят тези мелачки за кафе, каза Момичето с перлената обеца (така я нарекох), все едно наистина отиват в друго време. Имаме и библиотечка с книги от 60-те и 70-те, но буквите вече не значат нищо за повечето от тях. Понякога гледат детските книжки, радват се на картинките и толкова.

Всъщност оказва се, че тъкмо в началото на XVII век един холандец, Петер ван дер Брок, успял да пренесе през моретата няколко кафени семена и отгледал първата фиданка. Негов последовател пък бил не кой да е, а самият Карл Линей, който много си падал по тези храсти и поел грижата нататък. А самият Линей на стари години прогресивно започнал да губи паметта си. Този, който дал имена на света, подредил и класифицирал неподредимото, изведнъж започнал да губи същите тези имена. Представям си го как седи над някоя незабравка и се опитва да си спомни латинското име, което сам й е дал.

Вървяхме покрай къщите от други времена, отбихме се в пощата от 20-те, за да отчетем края на цяла една индустрия на очакването, на отложената радост от пътуващото с дни съобщение. Разминавахме се с благородници от минали векове, с млекари, с овчари без овце, кимвахме на обущарите, седнали пред обущарниците си, на едно място деца с къси панталони, тиранти и каскетчета играеха на прескочикобила, а на един малък кръстопът клошар беше подложил кротко скъсаната си шапка. Повечето са доброволци, отбелязва моята водачка, студенти по история или пенсионери. Нищо не им се плаща, а те стават все повече и повече с всяка година. Понякога идват и бездомници. А като какви се преобличат, оживих се аз. Даваме им топли и чисти дрехи от някоя епоха. Но повечето от тях не искат да си сменят дрехите. Просто искат да си останат каквито са. И сами казват, нали винаги е имало бездомници, от кой век ви трябваме?

И те са прави, разбира се, мисля си после. Бездомниците нямат история, те са… как да кажа, отвъдисторически, непринадлежащи. В известна степен такъв беше и Гаустин.

Накрая седнахме в най-известната верига сладкарници от 70-те, където на място приготвяха пастите, целувките и кроасаните, с брашното, ванилията, лимоновите кори, канелата и всички останали съставки от онова време, изпечени в печки и фурни от тогава, с тогавашните форми и глазури, както подчерта Лоте. Стояхме и пиехме някаква популярна за времето си марка течен шоколад, в порцеланови чашки със златен кант. Покрай нас се въртяха сервитьорките на 70-те, имаше нещо много познато в тях, което ме запращаше назад, един от първите ми почти еротични спомени беше свързан с тези високи бели обувки над глезена.

Лоте, попитах без предисловие, кое десетилетие бихте си избрали – шейсетте, седемдесетте или осемдесетте?

Тя помълча малко и даде най-точния отговор, който може да се даде на такъв въпрос: Бих искала да съм на 12 във всяко едно от тях.

Това би бил и моят отговор.