Времеубежище

2

Години по-късно, когато много от спомените му щяха да се разлетят като подплашени гълъби, той все още можеше да си върне онази сутрин, в която вървеше безцелно из улиците на Виена, а един клошар с мустак на Маркес продаваше вестници на тротоара под ранното мартенско слънце. Излезе вятър и няколко вестника се вдигнаха във въздуха. Опита се да помогне, настигна два-три и ги върна. Може да задържите единия, каза Маркес.

Гаустин, ще го наричаме така, макар че той самият ползваше това име като шапка невидимка, прибра вестника и даде една банкнота, доста едра за случая. Клошарят я повъртя в ръка и изтърси: Ама… нямам да върна. Това прозвуча толкова абсурдно в ранната виенска утрин, че и двамата се засмяха.

Гаустин изпитваше към бездомниците любов и боязън, това бяха думите и винаги в тази заедност. Обичаше ги и се боеше от тях по начина, по който обичаш и се боиш от онова, което вече си бил или в което очакваш да се превърнеш един ден. Знаеше, че рано или късно ще се влее в тяхната армия, ако ползваме клишето. Представи си за миг дългите редици маршируващи бездомници по „Кертнер“ и „Грабен“. Да, по родство той беше един от тях, макар и малко по-особен. Бездомник във времето, така да се каже. Просто по стечение на обстоятелствата се беше оказал с някакви пари, достатъчни да отдалечат превръщането на метафизическата несгода във физическо страдание.

Към този момент ползваше една от професиите си – на психиатър геронтолог. Подозирах, че отмъква тайно историите на пациентите си, за да се подслони в тях, да уседне за малко в нечие място и минало. Иначе в главата му беше такова стълпотворение от времена, гласове и места, че или трябваше да се предаде незабавно в ръцете на колегите си психиатри, или щеше да извърши нещо такова, че те сами да го приберат.

Гаустин взе вестника, повървя малко и седна на една пейка. Носеше борсалино, тъмен шлифер, под който се виждаше поло с високо вдигната яка, стари кожени обуща и кожена чанта в благородно умиращо червено. Приличаше на човек, току-що пристигнал с влак от някое друго десетилетие, можеше да мине за дискретен анархист, застаряващо хипи или проповедник от по-малко известен орден.

И така, седна на пейката и прочете името на вестника – „Аугустин“, издание на бездомниците. Част от вестника се списваше от тях, част – от професионални журналисти. Там някъде, на предпоследната страница долу в левия ъгъл, най-незабележимото място в един вестник, това всички вестникари го знаят, стоеше бележката. Погледът му попадна върху нея. Една тънка усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото радост, мина по лицето му. Щеше да му се наложи пак да изчезне.