Времеубежище

33

ПОСЛЕДНИЯТ МАЧ

Вървях в топлата юнска вечер на 1978 г. Някъде от улицата се носеше such a lovely place, such a lovely place, such a lovely face[4] „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“ се лееше отвсякъде тази година. Мрачно и упоително, някъде губеше смисъла, после се връщаше пак, китарната кода беше наистина хипнотизираща[5]

На централната улица масите на ресторанта отвън бяха запълнени. От някакъв тумбест бакелитов телевизор течеше финалният мач на Световното по футбол. Предаваха пряко от Буенос Айрес. Спрях и се загледах. Холандия срещу Аржентина, Европа срещу Латинска Америка. Знаех добре как ще свърши този мач, беше първият, който гледах заедно с баща си преди 40 години. Заради непрекъснатите номера на аржентинците сме на страната на Холандия, но тя явно ще загуби. В деветдесетата минута Роб Рензенбринк ще получи топката след дълго подаване, ще шутира и… ще удари гредата. Заложили сме на губещия отбор. Би трябвало да сме свикнали, защото България винаги е губила, пък и в случая играят други. Но човек никога не свиква. А Холандия играе прекрасно. Не е честно, нали добрите винаги побеждават, удрям с малкия си юмрук по масата. Опитвам да се ядосам повече от баща си. Баща ми се обръща към мен и казва: Виж, старче (така ми викаше), животът е повече от една загуба.

Има неща, които човек запомня за цял живот. Може би защото бащите по онова време, и моят не беше изключение, никога не говореха с нас като с големи. Затова тази реплика беше от реда на извънредните събития. Това трябва да е било бащиният завет. Така и не разбрах съвсем дали има предвид, че животът ще е пълен със загуби и това е само първата от тях, или че животът винаги е по-голям от всяка загуба. А може би и двете.

Ресторантът гъмжи, всички са превъзбудени от мача. Там, на последната маса, стои един мъж на 80, с абсолютно бяла коса, светли очи, висок и слаб. Не отлепя поглед от телевизора, но сякаш не участва във вълнението, поне не видимо. Не мигва и не помръдва. Проправям си път и сядам до този мъж. Може ли, питам. Поглежда ме, без да завърти главата си, и едва видимо потрепва с долната устна.

Мачът вече върви към края на второто полувреме, резултатът е равен. Стадионът ври. Ударът в гредата предстои. Предстоят продълженията. Всички скандират името на Кемпес. Ето сега 90-а минута. Красив параболичен удар, всички по масите настръхват, привържениците на Холандия се надигат от столовете, готови да извикат, топката лети заплашително към вратата на Аржентина, пада на крака на Рензенбринк удар… А! Ааааа… Греда. Викът, който е бил подготвен за гола, в крайна сметка се срива в провлачена въздишка…

Поглеждам мъжа до мен. Всъщност през цялото време се опитвам да гледам мача през неговите очи. При удара на Рензенбринк, той само свива дясната си ръка на масата в юмрук. Значи все пак се вълнува.

Резултатът остава равен, напрежението расте, коментаторът е прегракнал. Следват няколко минути пауза, в които се поръчват нови бири. Гледам лицата на хората. Дали всички гледат като за първи път този мач. Или част от тях все пак знаят, спомнят си, придружителите със сигурност. Но какво значение има всъщност, няма разлика, лицата на всички са напрегнати и озарени. Не се знае как ще свърши мачът, който е свършил преди 40 години. Опитвам се и аз да го гледам като за първи път. Може би този път чудото ще се случи. Всичко е възможно, всичко отново предстои.

Утрешните вестници ще бъдат изкупени веднага, ще има първи анализи, снимки от мача. Същите отпреди 40 години, просто препечатани на нова хартия, миришещи още на мастило. Ще се говори цял месец за този мач, за гола на Кемпес в продълженията. За отказа на холандците да се явят на награждаването, за отказа на Кройф да участва в националния на лалетата, което предопределило изхода на Световното, за мръсната игра на аржентинците със забавянето на мача заради гипсираната китка на един холандски играч… За всички онези подробности, от които е направена историята.

Но сега не ме интересува историята, интересува ме само биографията. Хората не бързат да се разотиват, допиват си бирата, коментират, ядосват се. Дори тези, които са на страната на аржентинците, не смеят да се зарадват. Аз стоя на масата до мъжа. Тъмно е, хората стават и тръгват. Излиза студен вятър.

Хващам го за ръката и казвам тихо, но отчетливо: Виж, старче, животът е повече от една загуба. Той се обръща много бавно към мен. Гледа ме, не съм сигурен какво вижда, какво препуска в опразнената му памет. Минали са 40 години, откакто гледахме този мач заедно.

Ако ме няма в паметта му, има ли ме изобщо?

Минава минута. Размърдва устни и повтаря без глас, само с устните, но аз разбирам, това е паролата, две срички – Стар-че…

Това е последният ни разговор. Повече не ме разпознава, всичко се развива страшно бързо. Мозъкът се е предал, провинциите на тялото се бунтуват. Взел съм го при себе си в селището, което Гаустин току-що е отворил.

Разбира се, преди това съм проверил наличното в страната, от която идвам. Клиниката, в която влязох уж да видя роднина, за да ме пуснат, беше отчайваща. Повечето бяха вързани, за да не буйстват, въртяха обезумели очите си и виеха тихо като добичета, загубили гласа си от викане. Мисля, че беше най-ужасяващото нещо, което съм виждал в живота си, а съм виждал наистина ужасяващи неща. Какво се чудите, сам съм на 30 души, не мога да ги удържам, ама не се мъчат дълго… подхвърли някакъв санитар, подминавайки ме в коридора. Изхвърчах навън и затваряйки входната врата, видях принтирана на обикновен лист обява на погребална агенция с няколко телефона. Запомних името ѝ: „Мементо мори“.

Грабнах баща си и въпреки волята му го доведох в клиниката на Гаустин. Човек има право да умре като човек. Последните три години, когато е в съзнание, непрекъснато иска да си отиде. „Да си отиде“, на неговия език значи да му помогнем да умре. Написал го е на всички възможни листчета, дори на тапетите в неговата стая. Докато още можеше да пише.

Десет месеца по-късно се предавам и решавам да видя възможностите за евтаназия. Просто да проверя.