Времеубежище

15

Когато открих Гаустин и клиниката, бях в началото на един роман около дискретното чудовище на миналото, неговата измамна невинност и какво би станало, ако започнем да връщаме миналото с терапевтична цел. Заниманията с клиниката и паралелното писане на тази книга бяха като скачени съдове. Понякога губех представа кое е реално и кое – не. Парчета от едното минаваха в другото.

Така или иначе основният въпрос и при двете беше как се прави минало.

Дали ще дойде някой като Онзи, който… ще се смили над вкочанените му членове, бледото лице и спряло сърце, ще каже „Лазаре, стани“, и миналото ще върне постепенно дъха си, ще тръгне кръвта под восъчната кожа, членовете му ще се размърдат, ушите ще се отпушат и очите ще се отворят.

Или, докато го чакаме, разни лъжепророци, изкусители и луди доктори ще опитват с трупа на миналото и всеки път ще получават чудовището на Франкенщайн. Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли?

И колко минало всъщност може да понесе човек?