Времеубежище

2

Блъскането и пререждането пред гишетата за паспортна проверка могат да минат като запазена марка на мястото. Багажът ще се забави, после таксиметровият шофьор няма да отвърне на поздрава ти и ще потегли сърдит, с мръсна газ, като разбере, че адресът, който даваш, не е на другия край на града. Ще усили музиката и ще запали цигара.

И все пак този път има нещо, което не съм предвидил. Шофьорът, към когото се запътвам, е с широк червен пояс, бяла риза с елек (в пълен контраст с бермудите, които е обул) и дръжката на кама едва видимо стърчи от пояса му. Нещата наистина са отишли твърде напред, или назад, в случая. Мисля си как тази носия би била по-подходяща за каруца или файтон с два, а не 90 коня, колкото е корейското „Деу“ на старо, което кара той. В последния момент се отказвам да взема таксито (таксиджиите с ками никога не са ми били слабост) и свивам към съседната стоянка. Там поне шофьорите са облечени нормално. Отварям вратата на първата кола и питам свободно ли е таксито. Свободно е, смее се шофьорът и още докато се намествам, казва: нали го знаете оня виц, дето един кубински студент навремето в София спирал такситата, отварял вратата, питал свободни ли са и като му кажат, че са свободни, викал само „Да живее свободата“ и ги отпращал. Засмивам се, макар че наистина съм го чувал.

И с тази кола нещо не е съвсем наред, но го разбирам едва като тръгваме. Докато се изтегляме бавно от летището, виждам, че всички коли са от времето на соца.

„Москвич“, почти извиквам, с тон, в който има въпросителна, съмнение, искрена изненада и недоумение.

„Москвич“, потвърждава гордо шофьорът, дванайска. На 40, наборче ми е, ама здрава машина. Вече не ги правят такива, казва той, палейки от втория път, което за кола на тази преклонна възраст си е блестящ старт (стартер). Мирише зверски на бензин, явно изолациите отдавна са сдали багажа.

Припомних си, че чичо ми имаше някога такъв „Москвич“, той го казваше с ударение на първата сричка, струваше му се, че така звучи по-съветски. Ако телата ни действително имат памет, то тялото ми от 1975-а със сигурност сега си спомняше убиващата седалка, миризмата на бензин и повръщано, винаги пътувах снабден с найлонова торбичка, и ми се гади само като се сетя. Забелязвам и малка портретна снимка на Сталин над огледалото.

На ортака е, казва шофьорът, улавяйки погледа ми, бай Динко е директно за 50-те.

Спомних си как едно време в автобусите снимката на Сталин през цялото време, преди и след култа, не слизаше от шофьорските кабини. И по-късно, през 80-те, грузинските мустаци се подаваха изпод цветните цици на Сандра и Саманта Фокс.

Помните ли Саманта Фокс, питам изведнъж аз.

Ааа, мисля, че някъде имам запалка с нея, колекционер съм, каза той, пресегна се и отвори жабката, вътре се търкаляха поне десетина различни запалки и още толкова кибрити. Предпочитам тази, извади едно „Зипо“ с гравиран Че. А иначе и тези девойки си ги бива, свали сенника и от обратната му страна грейнаха „златните момичета“ от 70-те, които бяха част от собствената ни перманентна и все така перманентно потушавана юношеска сексуална революция.

Напускайки летище София с пърпорещия москвич, последното нещо, което забелязвам, е огромен билборд на водещия мобилен оператор. Предлага патриотичен пакет с 1300 безплатни минути, достъп до всички български исторически филми и преносимо знаменце със сгъваема дръжка, събиращо се спокойно в кесията с тоалетни принадлежности.