Времеубежище

16

СТАТИСТИ ЗА РЕВОЛЮЦИИ

Пресякохме „Дондуков“, после площада пред Президентството, видяхме как малко по-нататък развалят временния мавзолей. Все още по жълтите павета се търкаляха глави на карамфили, спукани балони и фунийки за слънчогледови семки… Дъждът беше спрял и денят бавно се проясняваше. Минахме покрай църквата „Света Неделя“. Двайсет и пет килограма взрив под основния купол, бутилка сярна киселина, да се задушат недоубитите, и в 3:20 следобед на 16 април 1925 г. България става абсолютен световен рекордьор с най-кървавия дотогава атентат, извършен в църква – 150 убити мъже, жени и деца. От радикалното крило на същата тази партия, която оглавяваше сега Движението за соца. Ако някой много иска да се върне в 20-те, ще трябва да се оправя и с този казус, помислих си.

През целия път Демби се беше отворил да ми разказва как идеологиите на миналото сменяли профила на пазара, връщали забравени професии – надомни шивачи, оръжейници, изобретявали нови, вероятно имаше предвид неговите статисти за революции. Пазарът бил наистина огромен. Безбройната и безработна армия на актьорите например, дето киснела в провинциалните театри, изведнъж дочакала звездния си миг. В основата на всяка възстановка били тъкмо професионални актьори. Непрекъснато трябвали я тракийски цар или богиня на плодородието, я прабългарски скулест хан, а блондинките моментално се превръщали в славянски наложници с дълги бели роби. Имало роли за всички – османлии, еничари, кърджалии… Изведнъж безработицата в театралния сектор секнала. Театрите можели вече да не поставят нищо и да се издържат само от даването на реквизит под наем, стари оръжия, златоткани мантии и саби дамаскини…

После всички въртящи се без работа из кръчмите по градове и села младежи и старци изведнъж се превърнали в „чакащи артисти“. Тоест те пак си висели в кръчмите, но имали вече надежда, мечта, така да се каже, че ще бъдат повикани я за четник, я за османлия, я за шумкарин. Верно, призна Демби, че хората по селата спрели да работят земята. Щом можеш ей така да изкараш 20, 30, че и 50 кинта на ден, защо да изгаряш на слънце в нивите. Ако общината плаща възстановката, парите са най-малко, ама и тези 20 лева са берекет версин. Но ако някой местен феодал си прави тематично частно парти – я битката при Клокотница, я Крали Марко освобождава три синджира роби – тогава и парите повече, и работата никаква, особено ако си на синджира.

Чакай да ти покажа нещо, каза изведнъж Демби и спря.

Бяхме стигнали кръстовището на „Ангел Кънчев“ и „Патриарх Евтимий“, точно срещу някогашния „Кравай“, култово, както казваха някога, място за 80-те, пръв едва покълнал пънк, дрезгавият ироничен глас на Милена…, ако се изберяха 80-те, това място трябваше да се възстанови, да си върне легендата.

Отиваме в НДК, каза той.

Няма ли по-приятно място, опитах се да възроптая. Гигантската бетонна костенурка на Двореца на културата, също от 80-те, строен набързо, като всичко, за 1300-годишнината на държавата, стоеше между нас и Витоша. Имаше една огромна зала за партийни конгреси и десетина други, пръснати по етажите. Каквото и културно събитие да правиш там, концерт или четене, всичко по странен начин се спихваше в някакво бледо подобие на партиен пленум. И всички аплодисменти накрая звучаха като „бурни и нестихващи ръкопляскания и викове слава на…“, както пишеше в безкрайните конгресни стенограми, публикувани в „Работническо дело“ някога.

Влязохме в сградата през страничния вход откъм пилоните, портиерът ласкателно ни кимна, после Демби отвори с магнитна карта някакви врати нататък и слязохме надолу към подземията. Никога не бях стъпвал тук, вървяхме из хладни коридори като в бомбоубежище, нищо чудно да са били проектирани точно за това. После стигнахме неочаквано до голяма стъклена врата, която ни отведе към зала с нисък таван, без прозорци. Това, което видях вътре, беше нещо средно между гимнастическа тренировка, обучение на гвардейци и репетиция за манифестация. Около 50 млади мъже и жени с добре оформени тела упражняваха най-различни движения. Вдигаха изведнъж дясната си ръка, свита в лакътя, със стиснат юмрук. И по едва видима команда рязко изкрещяваха Слава… Слава…Слава.

Спомних си как вчера на манифестацията ми направи впечатление особеният синхрон в скандиранията, труднопостижим за хора, които не са репетирали и са се събрали спонтанно на площад. Сякаш разчела мислите ми, при следваща команда групата изведнъж наруши идеалния строй, получи се (добре отработено) суетене. Командващият беше дребен мъж в десантни дрехи, едва видим за мен от мястото, където стояхме. Някой от групата извика Оставка… и постепенно, нарочно нестройно в началото, към този вик заприиждаха виковете на останалите. Отстрани наистина изглеждаше спонтанно и автентично. Лицата приеха за миг гневни физиономии. После един мъж се наведе, взе от земята невидим камък и го метна към също така невидима сграда. Жестът му веднага беше последван от другите до него. След малко всички хвърляха камъни по целта, стреснах се, като чух звън на счупени прозорци, но Демби само завъртя очи към тонколоните. След малко явно полицията отвърна на удара и започна да настъпва, защото гимнастиците, така да ги наречем, влязоха в дефанзивен режим. Приклякваха, опитваха да се отскубнат от обръча, извадиха предварително приготвени дървени тояги, така че за малко сцените заприличаха на айкидо тренировка. Гласът на командващия твърде сурово раздаваше наставления и псувни, не така бе, говедо, ритай в топките, падни долу, викай сега, пискай, пискай, мамицата ти, камерите снимат, трябва да се чуе… това трябваше да се отнася към една жена, която пищеше на земята… Изглежда, плавно се минаваше в друга фаза, фазата на жертвата. Изведнъж се появи белокос мъж с пукната глава, не бях го забелязал преди, кръв (боя) се стичаше по слепоочието му и капеше върху тениската. Той прокара длан по лицето си, вдигна окървавените си пръсти над главата и като по сигнал останалите започнаха да викат Ууууу… Уууубийй-ции… Ууу-бийй-ци…

По-високо ръката… мини още напред, викаше командващото джудже, камерите трябва да те хванат, разпери пръсти, стресни се малко, главата ти кърви… иди при полицаите, а така, дразни ги, дразни ги… да ти посегнат, да влязат в кадъра…

Демби ми кимна с поглед да излизаме, ако искам, беше станало задушно.

Това са моите хора, каза той отвън, докато изпускаше дим от малката си пурета с аромат на череша. После застана церемониално и изстреля бързо: „Най-добрите актьори на света, отлични за всякакви представления: трагически, комически, исторически, идилически, идилическо-комически, историко-идилически, трагическо-исторически, трагико-мито-историко-идилически, със спазване на трите единства и съвсем свободни. За тях нито Сенека може да бъде твърде тежък, нито Плавт прекалено лек. Отлични са и когато ги лови законът за словото, и когато могат да си отпуснат езика. Нямат равни на себе си, казвам ви!“ Хамлет, трета сцена, второ действие… знам го наизуст, с него кандидатствах във ВИТИЗ едно време, злополучно… Но сега си имам собствена школа… От време на време каня някои от професорите да им преподават. Ония, дето тогава ме скъсаха… Давам им по някой лев.

Значи това са статистите за революции, казах.

Част от тях. Това беше репетицията на протестния взвод, но имаме много други неща… Много други неща, повтори той.

Помислих си, че със стотина обучени като тези, че и с по-малко, можеш сериозно да разклатиш властта, да предизвикаш международен скандал, да влезеш в breaking news на агенциите. Казах му го.

Знам, отвърна той. Но защо да го правя? Няма кой да дойде след това. Мога да разруша и да преобърна нещата, но не мога да поддържам новата инсталация… или система, както искаш. Това, което ще дойде след такъв фейк преврат, ще помете и нас. Когато има нещо като подобие на държава, която все пак поддържа някакъв ред, за нас е добре. Ние бачкаме в тази хранителна среда. Нещо като вирус в тялото на една държава, когато тялото е слабо – за нас е супер, когато съвсем го няма обаче, изчезваме и ние. Нямам никакви политически амбиции, каза Демби. Впрочем опитах на същия принцип и социални проекти, каза той.

И…?

Ами нищо, таратанци… (дума отпреди 40 години, така си говорехме в махалата).

А беше страхотно замислен проект, махна с ръка Демби.