Времеубежище

10

На следващия ден още сутринта бях на Хелиосщрасе, г-н С. ми даде адреса. Намерих прасковената сграда на западния бряг на езерото, отделена от другите къщи на хълма. Беше масивна и светла едновременно, на четири етажа с един пети, тавански, голяма обща тераса на втория етаж и по-малки балкони на останалите. Всички прозорци гледаха на югозапад, което правеше следобедите безкрайни и последните синкави отблясъци гнездяха в тях. А светлосините дървени крила на капандурите меко контрастираха с бледото прасковено на стените.

Цялата поляна отпред беше поръсена с незабравки, тук-там избухваха божури и едни големи червени макове. Но ситните незабравки синееха сред швейцарското зелено на тревата, сигурен съм, че има швейцарско зелено, чудя се как никой не го е патентовал. Дали имаше шега в това да засадиш незабравки пред геронтопсихиатричен център? Качих се на последния етаж, където беше клиниката на Гаустин, с платен за няколко години наем от г-н С., натиснах звънеца и самият Гаустин, в поло и големи кръгли очила, ми отвори вратата.

Последния път не тръгна ли за Ню Йорк през 1939-а, подхвърлих уж небрежно. Кога се върна?

След войната, отвърна невъзмутимо той.

И какво ще правим сега?

Стаи в различни времена. На първо време.

Стаи за минало? Звучи като заглавие.

Да, стаи за минало. Или клиника за минало. Или град… Оставаш ли?

Бях току-що разведен, с идея да се пробвам да живея от измисляне на истории. Падах си по шейсетте, хлътвах лесно във всякакво минало, имах си, разбира се, любими години. Нищо не ми пречеше да остана за малко, за няколко месеца, не повече. (Сетих се за Ханс Касторп и намерението му да остане само три седмици във Вълшебната планина…)

Гаустин държеше един от трите апартамента на последния етаж. Най-малкото помещение до входната врата, „слугинската стая“, както той я наричаше – и твърде вероятно тя да се е ползвала тъкмо така – беше сега неговият кабинет. Останалите три стаи от апартамента, както и коридорът, бяха в друго време. Отваряш вратата и попадаш директно в ХХ век, средата на 60-те. Антре с портманто, тъмнозелено, изкуствена кожа на баклавички. Имахме такова вкъщи. Трябва да кажа, че макар да съм роден в края на 60-те, ги помня ясно, от начало до край, и те са част от българското ми детство не по някакви мистични причини (макар да продължавам да вярвам, че спомените се наследяват по пряка линия – спомените на твоите родители стават твои собствени). Причината да ги имам в главата си е съвсем тривиална: просто 60-те, както и всичко останало у нас, се забавиха и дойдоха в България десетина години по-късно. Най-вероятно през 70-те.

На портмантото стоеше закачено късо бледозелено палто с двуредни дървени копчета. Помня как, като влязох първия път онази сутрин, се заковах пред него. Това беше палтото на майка ми. Сякаш сега ще се отвори вратата на хола, типичното релефно стъкло ще проблесне и тя ще застане там – млада, на двайсет и нещо, много по-млада от мен сега. Макар че когато майка ти се появи на 20, ти също автоматично се превръщаш в дете и в този момент на неловкост и радост се чудиш дали да я прегърнеш, или само да извикаш небрежно: мамо, прибрах се, отивам си в детската. Всичко това траеше секунда… или минута.

Добре дошъл в 60-те, каза Гаустин, който гледаше с едва прикрита усмивка моето вцепенение в антрето на десетилетието. Не исках още да излизам от преображението и свърнах веднага към детската. Две ъглови легла, покрити с жълто косместо покривало от изкуствена материя (викахме му ледека, сигурно някаква абревиатура), с кафява ракла между тях, двете легла се срещаха перпендикулярно при раклата. Погледнах Гаустин, той разбра, кимна одобрително и аз се хвърлих на леглото, както бях със сакото, обувките, с 50-годишното си тяло, и се приземих в тялото си на 8 сред гъделичкащите влакна на покривалото…

Тапетите, как съм забравил, тапетите бяха истинско откровение. Тези тук – със замък и зелени лиани, много подобни на онези в моята стая, бледозелени ромбове, увиващи се растения, само вместо замък имаше някаква закътана в дъното горска къща с малко езеро отпред. Стократно умножени зелени къщи със зелени езера. Докато заспивах, се пренасях в къщата от тапета, а сутринта рязко ме изритваше в панелния апартамент с неприятното звънене на будилника. Погледнах към бюрото, да, будилникът беше там, не същият, по-… как да кажа, по-шарен и западен, с Мики Маус на циферблата.

И тук започваха разликите. Момчето, което не бях аз, имаше цяла колекция от онези малки блестящи колички цвят „метализе“, така му викахме, като на истинските коли. С отварящи се врати, с истински малки гумени колела. От форд мустанг през порше, бугати, опели и мерцедеси, дори един малък метален ролс ройс… Знаех наизуст всички тези модели, знаех колко километра в час вдигат, най-важното за нас, за колко секунди ускоряват до 100 км/ч и пр. Имах същата колекция, само че на картинки от дъвки. Станах от леглото и взех в ръка една от количките, отварях и затварях вратите с показалеца си, плъзгах я по бюрото. Един мой съученик имаше такава количка, донесена от баща му тираджията (о, колко важно беше да имаш баща или чичо, който кара тир, ходил е до онази неясна държава Чужбина и донася оттам истински дънки „Левис“, твърди и ръбести шоколади „Тоблерон“, които никога не харесах, пеещи и светкащи венециански гондоли, ползвани като нощни лампи, Акропола като пепелник и така нататък). Плюс стар брой от онова списание „Некерман“, всъщност немски каталог за стоки, които така или иначе никога няма да притежаваш, така че то губеше автоматически търговския си характер и се превръщаше в чиста естетика. И еротика, бих добавил от тогавашната си висота на десетгодишен, особено в секцията за дамско бельо. Няма да забравя как това списание стоеше на кръглата мраморна масичка в хола на съученика ми, до телефона, някога телефонът беше мебел. Но не той, а „Некерман“-ът беше истинското съкровище. Знаеш, че никога няма да имаш всички тези лъскави неща от каталога, но те съществуват някъде и съществува светът, в който те съществуват.

Плакатите по стените на тази детска стая също бяха малко по-различни. Отборът на „Левски“ за сезон 1976/77, изрязан от един вестник в моята детска стая някога, тук беше заменен от отбора на „Аякс“ за 1967/68, огромен и лъскав плакат с, ехаа, автограф от самия Йохан Кройф, идола на баща ми, от което следваше, че и на мен… Аз бях Кройф, брат ми – Бекенбауер.

Имах „Бийтълс“ на стената, най-ценното ми западно притежание, взето с менкане от моя съученик, сина на тираджията, струващо ми 15 стъклени топчета сълзички и три сирийчета. Момчето от огледалния западен свят имаше стена с хаотично подредени плакати, които, проследени внимателно, разказваха целия билдунгсроман на неговия пубертет. От Батман и Супермен, отсъстващите герои на моето източно детство (заменени с наличните Крали Марко и Винету), през „Сарджънт Пепър“, лолитска черно-бяла снимка на младата Бриджит Бардо, ходеща по бански и с развята коса по плажа в някой от филмите на Роже Вадим, още три яки мацки, анонимни, вероятно плеймейтки на 60-те, до Боб Дилън с китара и кожено яке. При мен беше Висоцки.

Стаята е само за момчета, отбелязах аз.

Имаме и момичешка, ако ти се гледат Барби и Кен.

Нека вървим нататък.

Дневната беше просторна и светла, филодендронът в ъгъла до прозореца и папурът във висока керамична ваза пред фототапета отново ме запратиха в десетилетието. Спомних си как бършехме праха от листата на филодендрона (какво име) и фикуса с мокър парцал, напоен с бира. Някой беше казал така, и всички дневни воняха на бира.

Но фототапетът беше истинското откровение и откровеният кич. Благодарение на друг тираджия, приятел на баща ми, дори ние бяхме се сдобили с фототапет. Есенна гора с проблясващо слънце между дърветата. Моят съученик имаше на стената хавайски плаж с девойка отпред. Този тук приличаше по-скоро на неговия, безкраен плаж и залез над океана. Какво друго да си сложиш на фототапет в Швейцария – не Матерхорн и Алпи във всеки случай.

Ето го и малкия квадратен сандък на телевизора, стъпил неловко на четири дълги крака, същият.

„Опера“?, погледнах изненадано към Гаустин.

Не, „Филипс“, отвърна той, познай кой от кого е откраднал.

И наистина, формата и всичко останало беше едно към едно, отдел „Технически шпионаж“ на Републиката не е спял. Но ето тези столове тип лале, кой знае защо, нашите не са ги откраднали, виждал съм ги само по филмите и в онзи каталог, „Некерман“. Изтеглени, космически, аеродинамични, в наситено червено, на един крак, по-скоро стебло. Разбира се, веднага ми се прииска да седна. Както ми се прииска да си взема и от купата на масата с шоколадови бонбони, обвити в станиол. Посегнах, но се спрях:

Всъщност откога са бонбоните?

Пресни са, от 60-те, усмихна се Гаустин.

Има ли миналото срок на годност?

Дневната беше огромна, една плъзгаща се врата отделяше източната част в нещо като кабинет и библиотека. Върху висока масичка стоеше малка червена пишеща машина „Хермес бейби“ със сложен във валяка й лист. Изведнъж ми се прииска, през пръстите ми се прииска, да натракам нещо, да усетя съпротивлението на клавишите, да чуя камбанката в края на реда и да превъртя с малката метална ръчка за следващия ред. Желание от времето, когато писането беше физическо усилие.

Кабинетът е моя приумица, призна Гаустин, винаги съм искал да имам собствена стая, малък кабинет с книги и такава пишеща машина. Не е съвсем в стила на 60-те, тогава са държали книгите си навсякъде, по пода, където им падне… Но трябва да ти кажа, че пишещата машина има голям успех. Всички й се радват, слагат листове, удрят с пръсти по клавишите.

Какво пишат?

Най-често името си, човек обича да вижда името си напечатано. Разбира се, тези, които са в по-ранна фаза на болестта. Другите просто удрят клавишите.

Спомних си, че точно така правех като дете на машината на майка ми, получаваше се някакъв особен текст.

Жгмцццрт №№№№кктррпх ггфпр111111111….внтгвтгвнтгггг777ррр…

Възможен код, който никога няма да разчетем.