Времеубежище

20

ГОСПОДИН Н.

(край)

А все пак тя как дойде при мен?, пита Господин Н.

Беше жена на ваш приятел. После той стана наш човек, имаше си грехове, попритиснахме го малко. В интерес на истината, не се дърпаше особено. Беше основният ни източник, но вие винаги сте подозирали други хора, поне така казвахте по телефона. Подслушвали сте ми телефона? Г-н А. дори не отвръща. В деня, в който приятелят ви стана партиен шеф, тя за първи път дойде сама при вас. Беше четвъртък следобед, първият от всички следващи четвъртъци.

Господин Н. слуша и постепенно започва да си представя тази жена, с дългата коса, с белия кичур на бретона и небрежната походка. Като минавала по улиците, всички се обръщали. Един известен режисьор изгубил ума си по нея, поставил цяло представление, актрисата била направена така – косата на опашка, с бял кичур… Всички знаели кого играе. Режисьорът бил командирован веднага в друг театър, пиесата спряна, бракът му свършен. Само беди носеше тази жена, каза г-н А.

Защо все пак тайният агент г-н А. продължава да идва? В началото вероятно от любопитство и страх да не го изнудват. Бързо разбира, че такава опасност не съществува. Има и друго. Ако Господин Н. не помни нищо или почти нищо от онова, тогава г-н А. е освободен от вина, така да се каже. Без да може да го формулира ясно, той усеща, че ако никой не помни, значи всичко е възможно. Ако никой не помни, става равносилно на Ако няма Бог. Ако няма Бог, казва Достоевски, значи всичко е възможно. Бог ще се окаже нищо друго освен една голяма, складирана памет. Памет за грехове. Облак с безброй мегабайти. Един забравящ Бог, Бог с Алцхаймер би ни освободил от всички задължения. Няма памет – няма престъпление.

Защо тогава г-н А. идва и разказва? Вероятно защото човек не е предвиден да живее дълго с тайна. Тайната, изглежда, е късно образувание в хода на еволюцията. Никое животно не пази тайна. Само човекът. Ако трябва да определим структурата ѝ, най-вероятно е неравна, зърниста бучка. В случая с г-н А. това не е метафора. Бучката е реална, той се опитва да не я забелязва от няколко месеца, но след ходенето при лекаря преди три седмици вече е наясно с всичко. Това, че е терминално болен, го освобождава от много неща, но и го пришпорва за други. Вече преследвачът моли жертвата да го изслуша. Старостта изравнява. Станали са братя по оръжие, минали са откъм губещата страна на една битка с предизвестен край. Г-н А. може да разкаже най-сетне всичко. И Господин Н. най-сетне може да получи целия разказ за себе си.

Какво стана с нея?, пита отново Господин Н., все по-малко сигурен, че иска да чуе.

Г-н А. може да се измъкне по хиляди начини. „Обектът не е представлявал оперативен интерес“ е най-близката дежурна фраза. Или друг оперативен работник е поел разработката и т.н. Г-н А. мълчи, свива цигара, пръстите му треперят. Сякаш едва сега Господин Н. забелязва, че последните месеци неговият събеседник видимо е остарял, кожата му е пожълтяла, лицето му изведнъж е хлътнало. Две-три седмици по-рано се беше обадил, че не може да дойде, защото е на някакви изследвания.

И тогава г-н А. признава всичко. Как след ареста на Господин Н. тя казала на мъжа си, че ще го напусне на секундата, ако не направи нещо за приятеля си. Как си взела багажа и се изнесла на другия ден, как сама ходила по дирекциите. Как искала свиждане, но й отговаряли, че затворникът отказва всякаква среща с нея. Как накрая стигнала и до г-н А. Дошла една вечер в дома му и искала да говорят за Господин Н. После го молила да й каже къде е, да уреди свиждане. Била готова на всичко…

Изведнъж Господин Н. си представя ясно цялата сцена между двамата. С едно отклонение. Тялото на жената, голо в средата на стаята, е младо и красиво, срещу нея е г-н А., само че на сегашната възраст, грохнало старче, торба кокали. Изведнъж онези остри киселини се завръщат, цялата онази погнуса, която съвсем не беше метафизическа, напротив, имаше физическо и дори физиологическо измерение. Стомахът му гори, сякаш някой налива оцет вътре.

Съжалявам, казва г-н А., стои вцепенен и чака какво ще каже Господин Н. Каквото и да е, то ще е краят на тази история.

Господин Н. не казва нищо. На него само ужасно му се повръща. Киселините са се завърнали, тялото си е спомнило и се е погнусило. Прибира снимката, става и тръгва. Ако това беше филм, на фона на празния екран, докато текат надписите, щеше да се чуе изстрел.

Следобедът на света е. Един мъж върви по тротоара от сенчестата страна на улицата. На всичко отгоре е август – следобедът на годината. Слънцето минава през листата на дърветата и хвърля шарена сянка по плочките. Нищо друго няма, къщите почиват с напечени стени, някъде през отворен прозорец се чува да свири забравено радио. Сцената е изчистена, почти филмова. Отсреща се появява жена, спира до мъжа, двамата са в сянката. (Нещо такова е абсолютното минало – следобедът на света, скривалище в сянката на дърво.) Малко по-нататък, невидим за тях, един мъж стои и ги снима. Снимката е почти художествена, хванала е ясно сенките на листата по тротоара и по телата на двамата, наклонената фигура на жената и пустотата на следобедната улица. Всичко, което има да се случва след тази снимка, още не се е случило.

Мъжът от снимката сега държи себе си и жената в ръцете си. От двойката под дървото е останал само той. И фотографът. Той е и единственият, който няма да забрави сцената до последно. Защото тази история, припомнил си е, докато разказва, е единствената в плоския му живот. Тази, също единствена, жена (изчезнала при неизяснени обстоятелства) го преследва оттогава, заедно с този мъж, който стои тук безпаметен. Това преследване някои наричат вина. Но като повечето останали, г-н А. до последно няма да намери думата.