Времеубежище

44

На 7 съм… На гости в друг град, има някакъв празник. Гъмжи от хора, стигам до кръста им, бутат се, настъпват ме, някой плюе отгоре ми люспи от слънчогледови семки, залепвам се за панталона на баща ми, после го пускам, спирам до едно стрелбище, но стигам само до тезгяха, не помня колко съм стоял там, обръщам се… баща ми и майка ми са изчезнали. Ами сега. Бащата извел Хензел и Гретел на разходка в непознатата гора и… когато се обърнали, него вече го нямало.

Хуквам из тълпата, викам, излизам от гъмжилото, късно следобед е, улиците на града са пълни, хората се прибират от работа. Спирам една жена на възрастта на майка ми, лельо, изгубих се, хълцам. Не помня нито името на улицата, нито номера на къщата, където сме отседнали. Знам само, че вратата е зелена… Ааа, ми те всички са зелени, лелиното, аз сега се връщам от работа, питай някой друг. Питам друга жена, мъжете изобщо не спирам, бързам, малкия, бързам, виж чичко милиционер някъде тук трябва да е, няма страшно… Съвсем се стъмнява, фучат коли, улиците се опразват, захладнява, никой не ме забелязва, теква ми кръв от носа… И изведнъж една ръка ме сграбчва, два свистящи шамара, акъла ни изкара… Спасен съм.