Времеубежище

8

СРЕЩА С К.

За разлика от предишните ми почти анонимни идвания тук, свързани предимно с клиниката, този път искам да поговоря с някого за ситуацията. Обаждам се на един приятел от Университета, който междувременно е станал професор. Не сме се чували от няколко години, дори не знам дали телефонът му е същият. Тъкмо да затворя, когато съненият му глас казва „ало“ в слушалката…

Струва ми се, че освен изненада в гласа му има и известна радост. Проявата на радост, като чуеш или видиш някого, когото отдавна не си срещал, не е нещо очевидно тук. Помня как при първите си връщания, срещайки на улицата приятел или познат, хуквах да го прегръщам, а той ме поглеждаше озадачено и едва изсумтяваше нещо като а, здрасти, к’во правиш тук. На всичко отгоре К. сам предлага да се видим още тази вечер в една кръчма на покрива на Архивите. Тук все още човек може да си определи среща за същия ден.

Към края на 80-те К. беше млад асистент, обичахме го, защото беше различен от другите. Бяхме го кръстили Кафка, младши асистент Кафка, той знаеше и подозирам, че нямаше нищо против. Беше (и си остана) серт, систематичен, нещо твърде полезно за обърканото ни, пълно с хаотично прочетени книги съзнание. Разговорите с него винаги стигаха до остри спорове, често минаваха ръба на добрия тон, палеше се, беше язвителен, прекъсваше. Академичен биткаджия, но в това имаше нещо очарователно. Не сме били най-близки приятели, но сме пили и спорили из безкрайните кръчми и семинари на 90-те, които никога по-късно не се повториха. Всичките ни срещи започваха с благоразположение от негова страна, минаваха през дълги разговори и свършваха със скандал. Седмица по-късно той се обаждаше и с искрена почуда питаше, абе, ти що не се обаждаш? Ами нали сме скарани, отвръщах аз. Е да де, тъкмо да пием по нещо за сдобряване.

Скандалите бяха само повод да се сдобрим, което водеше до нов скандал, оттам пък до нов повод и т.н. Така живееха всички в прекрасното бълбукащо време на 90-те.

Може би затова му се обаждам сега, надявам се да е останал този, който все още може да формулира нещата с ясната категоричност на протестантски пастор. Никога не съм обичал и не ползвам подобна категоричност, може би затова винаги ми е липсвал такъв човек. Може би и затова не го обичат. Обичам хора, дето не ги обичат. (Всъщност първата ни среща с К. беше на същия онзи семинар край морето в края на 80-те, където срещнах за първи път и Гаустин. И трябва да кажа в полза на К., че той беше единственият човек освен мен, който се заинтересува от Гаустин, опитваше се да го кани на своите сбирки, но Гаустин, естествено, не се появи на нито една.)

Седим на покрива на Архивите, на свечеряване, в часа на синята мъгла, подхвърлих, гледайки как далече в дъното Витоша притъмнява във виолетово. Като теменужен остров в лунносребърни води, влиза в играта К. с друг поет. Хващам се, че този град вече е повече литература за мен, знам го единствено през книги и само като такъв все още ме тегли. Градът на 30-те и началото на 40-те, това трябва да са силните му години. Тук някъде наблизо, през 1931 г., светва първата неонова реклама пред бюрото на френските авиолинии. Неонът влиза веднага в градската поезия. Представям си тези светещи букви, видени за пръв път от едно око, което традиционно се е прехласвало по звездите и месеца. Изгряването на неона сред мижавите светлини на уличните фенери явно е било стряскащо и затрогващо, после бързо става тривия. Много отдавна, сякаш в друг живот, бях се занимавал с рекламите, киното и радиото от този период, бях преглеждал илюстровани седмичници, листове, филмови списания и наръчници как да си направим сами радиоприемник. Цялата поезия оттогава гъмжи от кондензатори, антени, неони, рекламни марки, „Байер“ и „Филипс“, „Лъки Страйк“, „Бяло конче“, през филмови заглавия и лъва на „Метро Голдуин Майер“… Подхващам този разговор, макар да съм дошъл за друго, увличаме се, хвърчат цитати. Помниш ли това… ами онова… А райски цъфтяха рекламите „Байер“ и „Филипс“? Хм, замисля се над последното К., а аз се радвам истински, че го хващам да не знае нещо. Казвай кой… Младият Богомил Райнов, викам, преди да стане сатрап.

Ако участвам в референдума за минало тук, бих избрал 30-те (въпреки онова, което има да идва) или много бих се колебал между 30-те заради литературата и 60-те заради неясното усещане, че помня това десетилетие в детайли.

Питам К. кое десетилетие би избрал той. Не бърза да отговори, сякаш трябва да реши в момента. Поръчваме по още една ракия и когато келнерът се отдалечава, К. казва бавно: колебая се между 20-те и 50-те, макар че са с най-нисък процент според агенциите.

Нормално е никой да не ги иска, отвръщам аз, и двете са достатъчно окървавени.

Познавам работата му върху поезията от двайсетте. Има няколко гениални поети тук през онова десетилетие. Най-добрият от тях буквално плаща с главата си, разбита с шрапнел на фронта, кърпена в Берлин, изчезнала шест години по-късно, намерена в общ гроб и разпозната по стъкленото око. Известно е, че спрямо поетите и писателите родното полицейско бездарие от всички епохи е проявявало непоклатим вкус, винаги е успявало да убие най-талантливите и да остави по-некадърните.

Разбирам избора на К. за 20-те, литературният историк иска да се върне при темата си. Но защо 50-те, питам директно. Там е мрачна работа, грубо, безпардонно, терор и лагери, дървеняшка естетика, тодорпавловци.

През 50-те баща ми влезе в Белене, започна К., и никога не излезе същият, нито обели сетне дума за това. В училище бях веднага вписан като неблагонадежден. Когато говореха за врагове на народа, учителите директно ме сочеха с пръст като дете на враг. Бях идеалният пример за това колко е добра народната власт, че разрешава и на такива като мен да живеят и учат с останалите.

Един ден се звънна на вратата, бях на 7. Погледнах през шпионката, видях някакъв страшен, брадясал, с отпуснати рамене мъж срещу мен и автоматично превъртях още веднъж ключа. Сърцето ми щеше да се пръсне. Хайде, отвори ми – човекът отвън знаеше името ми. На непознати не отваряме, извиках му отвътре. Не ме ли позна, баща ти съм, каза по-тихо, сякаш се боеше съседите да не чуят. Погледнах през шпионката и ми се стори, че плаче… Не е баща ми, казах си, но щом реве, не е някой разбойник. Обаче не му отварях. Майка ми беше във фабриката, щеше да се прибере след 2-3 часа. Той стоеше прав на мизерната площадка, дрехите му се сливаха с убитото бежово на стълбището. Питах го как ще докаже, че е баща ми… Мисля, че този въпрос го извади съвсем от релсите. Каза ми, че имам белег на лявата вежда от едно падане зимата като малък. Каза да отворя гардероба и да видя шинела с металните копчета, беше го оставил, като го взеха за справка. Каза, че съм искал да ми разказва непрекъснато за фронта. Всичко това беше вярно, но баща ми беше друг, много по-хубав и млад от него, и взех че го изтърсих. Седна на стълбите и виждах само една смачкана фуражка. Сега си давам сметка колко тъп и жесток съм бил. И пак си казах, не е баща ми, но щом реве, значи е добър човек, изпаднал, и ако майка ми разбере, че съм държал такъв човек отвън… И му отворих. Той влезе, разбра, че не му вярвам много, не ме прегърна, не направи дори опит, сигурно да не ме уплаши, и каза, че отива до банята. Знаеше къде е. Чувах как шурти водата. Слава богу, тогава се върна майка ми, беше чула, че са пуснали затворници с амнистия, и помолила да я освободят по-рано.

Мълчим известно време и К. продължава. Та бих минал през 50-те заради баща ми, той си отиде година по-късно. Нищо не успяхме да си кажем, нищо не успях да изкопча от него.

Докато К. разказва, сякаш се е превърнал в друг човек, струва ми се изведнъж остарял, нищо от предишната му хладина и язвителност не е останало, дори острият му профил се е оттеглил. Беше се превърнал в баща си, за когото разказваше, както рано или късно всички щяхме да се превърнем в бащите си.

После изведнъж се сепва, че се е разчувствал, вика келнера, поръчваме втора шопска салата, това изконно българско изобретение на „Балкантурист“ от края на шейсетте. Бяло, зелено и червено, хитро измислено, подхвърлям аз, за да сменя темата, да сервираш трикольора на чужденци.