Времеубежище

4

Всички избори дотук бяха за бъдещето. Този щеше да е различен – първи референдум за минало.

Зов за завръщане. Европа избира своето минало… Европа – новата утопия… Евротопия… Европейски съюз на общото минало.

Такива бяха заглавията из европейските вестници. Ако не друго, Европа беше добра в утопиите. Да, континентът беше миниран с минало, което го разделя, две световни войни, стотици други, балкански, междусъюзнически, трийсетгодишни, стогодишни… Но имаше и достатъчно памет за съюзявания, живот в съседство, памет за империи, които събираха уж несъбираеми народи векове наред. Хората не си даваха сметка, че сама по себе си нацията е ревливо историческо пеленаче, което се прави на библейски старец.

Ясно беше, че лесно договаряне за единно континентално минало на този етап е невъзможно. Затова, както се и очакваше, в традициите на старата либералност (макар изборът на минало да е консервативен акт) се реши, че всяка страна членка ще направи свой референдум. Поради извънредността на процедурата и за да не се губи време, към въпроса дали да има връщане в миналото гласувалите „за“ трябваше да посочат и конкретното десетилетие или година, която избират. След това щеше да се върви към времеви алианси, а по-нататък би могло да се гласува и за единно европейско време. Всички приеха Меморандум за близкото минало, уточняващ начина за провеждане на референдума в страните от Съюза. Стана сякаш по-бързо и лесно от очакваното.

А после щяха да се сговарят различните… минала.

(Хм, тази дума нямала множествено число, виж ти. Миналото е само в единствено число.)