Времеубежище

5

Отскачам за един следобед до града, в който съм живял, връщам се всеки път там, макар да знам, че нищо не е останало от онова време, че нито паркът, нито площадчето около безистена, нито улицата, на която израснах, помнят стъпките ми.

Върху стеблото на един кестен до пощата виждам забит с четири габърчета лист, върху който с едри букви е записано следното. Преписвам буквално:

Стоя пред тази бележка, истинска приписка, взета от дървото на живота, по-точно забита с габърчета върху него. Ето ти част от българския епос, парче от него, мистерията на българския глас, тих, потаен и изведнъж изригнал със сюблимната си мечта.

Телевизор срещу ракия.

Мечта и ужас има тук, мечта и ужас… Февруари, пише отдолу. Само през февруари може да се появи този поплак, с целия му трагизъм… Ракията е свършила, а зимата – не. Ето ти го накратко целия екзистенциален роман на един народ. Джипката на живота, старата раздрънкана джипка, с брезентов покрив, или не, москвичът на собствения ти живот е заседнал в края на зимата, пада мрак, вият чакали, а бензинът е свършил. Мамка му и живот, викаш и блъскаш. Мамка му, мамка ви, и ракията ми взехте. (Никой не ти я е взел, сам си я изпи, но тук открай време така се говори, някой нещо ти взема или ти отпуска.)

И седиш сега насред нищото, в джипката или москвича на собствения си живот. И решаваш, срам –не срам, ще пусна една обява, не се трае вече. Вземаш парче хартия, писмото от банката, с което те предупреждават, че ако не погасиш лихвата до… Ти ракия нямаш, те лихва искат. Обръщаш я и търсиш химикалка. Мислиш да помолиш сина да я напише, че по-хубаво и правилно ще стане, ама те досрамява. Само от това те е срам още. Накрая сядаш и си я пишеш сам, с все грешките и изпуснатите запетаи. Вземаш малко габърчета в шепата и отиваш чак в другата махала, втори път малко срам. И какво залагаш срещу ракията – най-ценното залагаш, разбира се. Мяра за мяра, смисъл за смисъл. Телевизорът или ракията, това е въпросът. Телевизорът е трансценденция, фалшива, разбира се, но все пак последната мечта по другото. Баба ти имаше икона, майка ти – портретче на Ленин, а ти – телевизор. Но защо ти е телевизор, като няма ракия. Телевизорът само разрежда живота, все едно да сипеш вода в ракията… И електронни цигари пуснали, вие утре и електронна ракия ще ми наврете в ръцете, мамицата ви електронна… Е, те такова е телевизорът, електронна ракия… Нà, вземете си го обратно, 32 инча екран за 30 литра ракия, по литър на инч, евтино ви го давам. Трийсет литра ракия са месец живот още, месец, че и половина, ако пести.

Само ракията е честна, мамка му. Не те лъже като телевизора, не ти хвърля прах в очите, не плямпа излишно. Удря в носа, опарва ти хубаво гърлото, слиза и сгрява отвътре всичко онова, което отдавна е изстинало. Ракията е българското възвишено, сюблимът български, българският телевизор най-сетне.

Какво ли е станало с този човек, мисля си, докато псувам наум. Не трябва ли да звънна по телефона, да проверя? Това не е просто обява, а вик за помощ. Краят на април е. Нито едно от нарязаните отдолу листчета с телефони не е откъснато. Прибирам се в София още същия следобед.