Времеубежище

2

Светът се беше превърнал в отворена клиника за минало, сякаш стените бяха паднали. Дали Гаустин е предвиждал всичко това – този, който ме караше да затварям добре вратата на излизане, за да не смесвам времена…

Миналото тръгна като река, която излиза от коритото си и залива всичко наоколо, блъска се из тесните улички, наводнява приземните етажи, катери се по стените, избива прозорците и влиза в стаите, влачи със себе си клони, листа, удавени котки, афиши, шапки на улични музиканти, акордеони, снимки, вестници, сцени от филми, крак от маса, повтарящи се реплики, чужди следобеди, прескачащи плочи… Голямата приливна вълна на миналото.

Започваше да става ясно, че картата с новите държави на времето щеше да трае твърде кратко. Събудилите се от референдума демони нямаше как да се приберат обратно. Веднъж изпълзели, те щъкаха навсякъде, така както ги беше описал Хезиод – без глас, но съблазнителни…

Светът се връщаше към първоначалното си състояние на хаос, но не онзи първичен хаос, от който произлиза всичко, а хаоса на края, жестокото и хаотично изобилие на края, което щеше да удави наличното време с всичко живо в него…

Бесовете бяха пуснати…