Времеубежище

18

ГОСПОДИН Н.

(продължение)

Г-н А. помни колко трудно му е било да измисля разни глупости, които да пише в донесенията. В някаква степен писателското страдание не го е подминало. Очаквал е повече от професията си, като по филмите и романите, преследване с коли, тайнствени посетители, следеният човек изскача посред нощ през прозореца. Той се нуждае от фабула, без да знае думата. А фабула няма. И в това е дълбоката некинематографичност на живота. Нищо освен излизане от къщи, прибиране вкъщи. Дори най-близките приятели на обекта са спрели да го посещават, за да си нямат неприятности. Да, любовницата в четвъртък е обещаващо изключение. То е документирано, разбира се. Но и това не е бог знае какво приключение. И то е част от бита, кой няма любовница (или любовник).

Понякога се чудех какво да пиша, признава г-н А., нищо интересно не се случваше. Господин Н. изпитва притеснение, че е създал главоболие, неловко му е, че е водил такъв скучен живот, за който нищо не може да се напише. Трябвало е да извърши нещо по-така, да се застреля пред агента, това ще напълни с лекота поне две страници. От друга страна, Господин Н. се интересува (или му го приписвам, защото аз се интересувам) тъкмо от нищото на всекидневието, от живота с всичките му подробности. Точно това иска да си спомни. Изтрил е систематично всяка изключителност, ако това е думата, с която може да се опише арестът, побоите в мазето на „Московска“ 5, мизерията и миризмата на урина в общата килия на Пазарджишкия затвор, затихването на свижданията, спирането на писмата. Всичко това е изчегъртано. Но покрай него, изглежда, си е отишло и другото, нормалното, онова, от което сме направени. Цялото му документирано всекидневие отпреди затвора е иззето при обиските, после върнато, но оттогава той не се е докосвал до него. Две черно-бели снимки като дете, една от казармата, един малък албум със снимки от сватбата (след развода остана при него), все така черно-бели, някаква снимка как върви по булеварда, хванат е в крачка, шлиферът се развява, смее се и прави някакво движение с ръка към този, който го снима. И толкоз. Снимка на жената, която е идвала всеки четвъртък, разбира се, няма.

Един ден г-н А. идва с няколко писма, това са писмата на Господин Н. до онази жена. Как ги имате?, пита той. Агентът само повдига вежди, изненадан от наивния въпрос. Господин Н. отваря писмата, кратки са, чете и си дава сметка, че нищо не помни от тях. Чете ги с истинско любопитство, сякаш не ги е писал той. И трябва да признае, че ги харесва. Написани са хубаво, намерил е думите, бил е романтичен, без да прекалява. Доста настоятелен и смел в някои предложения. Това е ново, би определил себе си по-скоро като плах и смутителен. Последното писмо завършва с предупреждение, че за нея ще е по-добре да не идва повече, защото със сигурност го следят и един дребен мушморок с каскетче виси по цял ден в кафенето срещу тях. На това място Господин Н. вдига извинително поглед от писмото. Няма нищо, преглътнал съм го, казва г-н А.

Господин Н. оставя писмата по средата на масата. Не знае може ли да ги задържи, или трябва да ги върне. Г-н А. кимва поощрително, за вас са. Те продължават да си говорят на „вие“, макар в момента и двамата да нямат по-близък човек от този насреща.

С времето жената от четвъртъците започва все повече да превзема мислите на Господин Н. Но това, кой знае защо, повече го плаши, отколкото радва. Образът й започва да изплува от нищото, както при ваденето на някогашните снимки от проявителя. Носи косата си на опашка и има посребрен кичур на бретона. Макар че искаше точно това в началото, сега появата й започва да му изглежда застрашителна. Причината е проста – подозира, че тази жена може да пропука бента, който внимателно е зидал с години, и да отприщи всичко, което не иска да се връща. Не е сигурен, че ще издържи. От друга страна, ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си.

Ако съществува човек, когото той е обичал, това също може да мине като доказателство за собствената му наличност. Какво ли е станало после?

На следващото идване г-н А. има още една изненада за него. Вади от малката си кожена чанта грижливо увита снимка. Подава я на Господин Н. Снимката е черно-бяла, контрастът на светлосенките е силен, вижда се пуста улица, на тротоара под сянката на някакво дърво стоят Господин Н. и една жена, която се е навела към него, може би иска да му каже нещо на ухото или да го целуне, това не се разбира. Сенките от листата падат върху роклята ѝ.

Най-хубавата жена в София, казва накрая г-н А. Не беше за тук, нито за времето, нито за мястото. Знам, че много хора умираха за нея. Част от проблемите ви бяха и заради това. Разбира се, първо заради онова, което пишехте и приказвахте по кафенетата, особено през 68-а, около събитията. Но и заради нея. Беше дъщеря на един стар писател впрочем. Той не можеше да ви диша, Бог да го прости. Слаб писател, тежка номенклатура, майтапеха се, че тя е единственото му хубаво произведение. Тя знаеше, че няма никакво бъдеще с вас. Защото вие самият нямахте бъдеще. Мисля, че затова и ви обичаше.

Отново бъдещето. Ако можеше, Господин Н. щеше да си спомни, че никога не е имал отношение към бъдещето. Приказките за бъдещето при комунизма го караха да прави иронични подмятания в компании, космическото бъдеще също му беше неясно и подозрително, новият строй, новият свят, новите хора – всичко това звучеше толкова далечно и кухо. Получавам киселини от светлото бъдеще, каза веднъж в компания. (Това, разбира се, беше веднага записано.) Малко по-късно Бродски щеше да го формулира по-красиво: „Моите несъгласия с онази система не бяха толкова политически, колкото естетически“. Предпочитам все пак казаното от Господин Н. Неговите несъгласия със системата бяха физиологически.