Времеубежище

22

ПАМЕТТА НА ЗЪБОЛЕКАРЯ

Той не помни лица, нито ги свързва с имена. Отворете устата си да ви видя, аха, сега ви познах, вие сте този с пулпита на шести долу вляво, Кирчо, нали?

Вероятно може да се направи една археология на зъбите и всяко десетилетие да бъде точно възстановено според различните видове пломби и пластове материали, с които се е работило. О, казва моят зъболекар, вашите зъби са кратка история на 90-те, хаосът тогава, кризата, първо увличане по металокерамиката, масово умъртвяване на зъби, накриво вкарани щифтове, кошмар. Ако зъболекарите бяха археолози…

В зъболекарската поликлиника на града, където бях дете, в коридора над кабинетите, кой знае защо, бяха наредени снимките на цялото Политбюро… Още като деца знаехме думата „политбюро“, което само по себе си е отвратително. Разпознавах някои от лицата, портретите им висяха на много места, показваха ги по телевизора. Стоиш и трепериш в мраморния коридор с еднакви бели врати, ослушваш се за стържещия звук на машинката. Някой току изпищи отвътре. И в този стерилен, полутъмен коридор гледаха лицата на онези от горе. Безлични, остарели лица, безсърдечни лица, никакво упование.

Такива бяха донякъде и 70-те, мрамор и старци.

Тези лица влязоха завинаги в главата ми и като при кучето на Павлов, чуя ли машинката на зъболекаря, те се явяват като безразлични светци на болката. И обратно, мерна ли ги в някой архивен вестник, моментално ми прещраква зъбът.