Времеубежище

17

Беше станало време за обяд. Седнахме на Малките пет кьошета в нещо, което навремето беше „Слънце и луна“. На пръв поглед нищо не беше се променило, дори името беше същото, младото момче, което дойде да остави менюто, беше с лъмбърска брада и приличаше на Ботев. (Лъмбърите по тези места винаги приличат на Ботев.) Младежът изрецитира обедното меню с български йогурт, българско агнешко с ментов дип, яйца по панагюрски от освободени (така каза) кокошки, телешка пача с брюкселско зеле и български подправки, питка от лимец по стара народна рецепта и за десерт черешова торта „Априлско въстание“ или крем брюле по самоковски. Бързо избрахме по едно българско агнешко. За разлика от мен, Демби не се впечатли от менюто.

Беше страхотно замислен проект, социален, повтори той. По селата и градовете е пълно със стари хора, дето децата им заминаха, едни още през 90-те, други по-късно. Не се връщат с години, децата на децата им вече се раждат там. И никой няма наоколо. Тежка самота, болест, която не я пишат в регистрите, но ако питаш мен, наоколо няма друга по-сериозна причина за смъртност. Като потръгнаха работите с възстановките, обикаляхме из страната и се нагледах на такива хора. И не само старци, ами хора на нашите години. Жената заминала за Испания ли, Италия ли, да гледа там болни, пращала пари. Мъжът й останал тук без работа. Първо се връщала на два-три месеца, после на половин година, после съвсем спряла, първо, щото е скъпо, второ, щото си намерила там някой. Другаде пък мъжът заминал и историята същата. Единият отвън праща пари, другият тук с децата, ако има деца. Цяло поколение, дето виждат майките си само на скайпа, цяло поколение със скайп майки. И си викам, защо не направя така, да можеш да си наемеш веднъж седмично, за една събота или неделя, „съпруга“, с която да си сготвите пилешка супа, да седнете навън, да си пиете кафето, да си приказвате. Децата и те да видят женска ръка. Не е нужно да прилича на майка им, не търся двойници, но нали знаеш, за сирачето всяка жена е майка, всеки мъж е баща. И бащи предлагах. Цените абсолютно минимални, нищо не исках за себе си, можех да си го позволя.

Първо, на хората това им се стори толкова абсурдно, не разбраха изобщо разликата. По-лесно им беше да си набавят някой за една нощ. При мен сексът не влизаше. Имаше няколко инцидента още в началото, бяха опитали да изнасилят две от жените, наети за съботни съпруги. Това беше преди 5-6 години. Сега видях, че нещо подобно правят в Япония. Явно се носи във въздуха.

Страхотна е идеята, казах абсолютно искрено. Знам един човек, който ще я оцени. За Гаустин си мислех, разбира се.

Той се усмихна скептично: във всеки случай явно идва голяма самотия.

Крем брюлето, което взехме за десерт, имаше стандартния вкус на всички крем брюлета по света. Защо е по самоковски?, запитах Ботев, докато оправяхме сметката. Готвачката е оттам, отвърна младежът.

Демби се върна в офиса да работи. В такива предизборни времена ден година храни, както каза той. Уверих го пак, че непременно ще го потърся и имам някаква идея.

Добре, Джо, измъкни ме оттук, като стане напечено, извика той, отдалечавайки се.

Джо… бях забравил, че така си казвахме в училище. „Лимонадения Джо“, имаше такъв чешки каубойски филм, та и ние като героя придобивахме свръхсила, докато се наливахме с лимонада. Гледах го как се отдалечава през „Графа“ към градинката на „Свети Седмочисленици“ и за пореден път, откакто бях тук, ми стана ужасно самотно. Като супергерой, който изведнъж е изгубил цялата си суперсила, като някой, който е отишъл в бъдещето и всички, които е познавал, вече са измрели, като дете, което се е изгубило в непознат град, както ми се случи веднъж, на свечеряване, докато хората бързат да се прибират и никой не спира при теб… Винаги има една такава минута, когато човек рязко остарява или рязко узнава това. Вероятно в такива моменти хукваш панически да тичаш подир последния вагон на миналото, който се стопява в далечината. Тази тяга назад е една и съща както за хората, така и за държавите.

Трябваше спешно да се напия с лимонада.