Времеубежище

21

ЕТАЖИ НА МИНАЛОТО

Година преди историята с Господин Н. нещата с клиниката в Цюрих бяха потръгнали доста добре дори за очакванията ни. Гаустин държеше вече целия горен етаж на сградата, където можеше да се развият всякакви варианти на 60-те. Не след дълго самата Геронтопсихиатрия, която беше собственик, ни покани да развием терапията и в техните отделения, така че практически имахме свободата да разполагаме с цялата сграда. Започнахме да откриваме стаи за минало и малки клиники в няколко други държави, включително България.

Алцхаймер и изобщо загубата на памет се превръщаше в най-бързо разпространяващата се болест. Според статистиките на всеки три секунди някой в света развива деменция. Само регистрираните случаи бяха над 50 милиона, до 30 години щяха да се утроят. С растящата продължителност на живота това беше неизбежно. Всички остаряваха, възрастни мъже водеха под ръка жените си тук, или обратното, старици с дискретни диаманти довеждаха спътника си, който се усмихваше неловко и питаше в кой град са сега. Случваше се синовете или дъщерите да докарат и двамата си родители, хванати за ръка, вече непомнещи лицата на собствените си деца. Идваха за няколко часа, за следобед в апартамента на младостта си. Влизаха като у дома си. Тук трябваше да е сервизът за чай, винаги го държа тук… Сядаха на фотьойлите, разглеждаха албумите с черно-бели снимки, внезапно се „разпознаваха“ на някои от тях. Понякога придружителите носеха собствените им стари албуми, които предварително оставяхме на масичката. Имаше и хора, които само правеха крачка в някаква посока и се връщаха в средата точно под полилея.

Един старец, когото водеха често, обичаше да се крие зад пердето. Стоеше там като остаряло момче, което играе на криеница, но играта се е проточила, другите деца са се отказали, отишли са си по къщите, остарели са. И никой не идва да го търси. А той стои там зад пердето и наднича плахо да види защо се бавят. Най-страшното на тази криеница беше да разбереш, че никой вече не те търси. Слава богу, струва ми се, той нямаше да го разбере.

Всъщност тялото ни се оказва милостиво по природа – накрая малко амнезия вместо анестезия. Паметта, която ни напуска, ни оставя да си поиграем за последно във вечните поля на детството. Няколко измолени, айде още пет, минути като едно време пред вкъщи. Преди да ни повикат за последно.

И така, миналото и Гаустин превземаха постепенно останалите етажи на клиниката. Имаше нужда да се обособят 40-те и 50-те. Бяхме започнали от 60-те сякаш несъзнателно сме подготвяли стаите за себе си. Но и пациентите на деветдесет си искаха своето детство и младост. Така Втората световна се нанесе на партерния етаж. Което се оказа добро решение, първо, защото спестяваше изкачването на стълби. И второ, мазето отдолу можеше да се ползва като бомбоубежище, а това правеше възстановката на десетилетието съвсем автентична. Повечето от хората имаха спомени тъкмо от укритията по време на бомбардировки.

Трябва ли да се събужда страхът, паметта за страх? Класическата реминисцентна терапия настояваше на позитивните спомени. Според Гаустин обаче всяка събудена памет е важна. Страхът може да е един от най-силните спусъци на паметта и това трябваше да се използва. Разбира се, тези слизания долу бяха редки, но винаги имаха резултат. Настръхнали и развълнувани, така се връщаха хората от бомбоубежището, уплашени и живи.

Над тях се разположиха 50-те. Тук беше царството на Елвис Пресли, Фатс Домино, на Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис, тук можеше да се чуе цялата удивителна смес от джаз, рокендрол, поп и вече старомодно симфоничният Франк Синатра. Тук бяха „Север-Северозапад“, Хичкок, Кари Грант, „Нощите на Кабирия“, Фелини, Мастрояни, Бриджит Бардо, „Диор“… Светът се възстановяваше от войната и искаше да живее. На едната част от света това й се удаваше по-лесно. За другата част имаше отделна зона в дъното на коридора, няколко апартамента за източните страни. Един за петдесетте от Източна Европа, друг – отделно за съветските 50-те (добре финансирани впрочем). По сходен начин се обособиха и 50-те в Китай. Миналото е и финансов проект. Кубинската революция и Кастро не получиха отделна хасиенда, но затова пък половината от разхождащите се в тази част носеха тениски с Че Гевара и се спираха пред портрета на Ел Команданте. Коридорът между Запада и Изтока беше разделен по средата от „желязна завеса“, масивен дървен портал, който винаги се заключваше и само персоналът можеше да минава оттам. Никога не знаеш какво ще им хрумне на тези от едната страна.

Стигаше опитът за бягство на един от източния коридор, който се опита да прехвърли стената отгоре (имаше половин метър празно място между нея и тавана), но падна и си счупи крака. След тази жертва винаги някой от санитарите в стара военна униформа обикаляше от източната страна.

Загубата на памет стигаше до все по-млади хора, така че нуждата от етаж на 70-те също растеше и за това беше отреден четвъртият. А шейсетте оттам слязоха на третия. За 80-те и 90-те, като се наложи един ден, оставаше таванският етаж.