Времеубежище

10

Преди години, докато още пътувах, влязох на една неделна служба в доминиканската църква в Краков. Беше февруари, студено и мрачно, прехвърчаше сняг. Видях момиче с късо палто, седнало на стъпалата, родители с количка и две сополиви деца, притискащи се уплашено в тях, старец бездомник, клатещ ритмично брадата си като метроном, лица на хора в тревожност. Имах усещането, че същите лица и тела, същата сцена съм виждал някъде през 40-те (роден съм двайсет години след това). Какви ще са лицата на хората, като дойдат последните дни? Ще има ли някакъв знак по тези лица, или ще са същите като нашите?

Един следобед, години по-късно, след пореден атентат някъде из Европа, стоях с часове в музея в Хага. Като в убежище от друго време. Беше пълно с хора, избягали от новините на деня. Момиче с пуловер и дънки стоеше пред „Момичето с перлената обеца“. Стоях на крачка от тях и не помръдвах. Лицата им – едни и същи. Значи времето е само дреха, обеца… Разпоредителят в залата приличаше на Вермеер.