Времеубежище

17

Паметта те държи, сковава те в твърдите очертания на един-единствен човек, когото не можеш да напуснеш. Забравата идва, за да те освободи. Чертите губят остротата и категоричността си, неяснотата размива формата. Ако не помня ясно кой точно съм, мога да съм всеки, дори себе си, дори себе си като малък. Изведнъж онези игри при Борхес, които толкова си харесвал като млад, игри на удвояванията, стават реални, случват се с теб самия. Онова, което е било метафора, е станало болест, ако обърнем Зонтаг. Тук вече няма метафори, както беше казал Г., когато се видяхме за първи път и обсъждахме смъртта на еднодневките в края на деня. Тук вече наистина не си сигурен от коя страна на историята си. Тук „аз“ става най-безсмислената дума, празна черупка, която вълните търкалят по брега.

Идва голямото напускане. Напускат те едно по едно всички тела, които си бил. Саморазпускат се.

Ангелът на напускащите и ангелът на напуснатите – понякога един и същ…