Времеубежище

22

Понеже нищо не се случва с живота ми тази година, преписвам ден по ден дневника си от миналата, беше ми казала една приятелка. На днешния 26 ноември преписвам случилото се от миналогодишния 26 ноември.

Нищо по-мрачно не съм чувал.

Дълго време аз самият си водех дневник, без да слагам датите, нито годината, отбелязвайки само дали е ден, или нощ, в един момент престанах и това да пиша.

Сега, когато все повече се разделям с паметта си, мисля, че е било голяма глупост, изгубил съм и малките опорни точки на годините и месеците. Припомням си някои неща, докато чета, но кога са се случили, преди година или преди 15, вече ми е трудно да възстановя. Други изобщо не помня, все едно са се случили на абсолютно непознат и са записани от ръката на друг.

Почеркът ми става по-нечетлив, по-ситен и остър, така пишех като дете.

Някои думи се изгубват още докато ги изписвам, просто се превръщат в безсмислица, сменят сричките си, главата отива отзад на опашката, като някакви митични животни, като скърпени набързо кентаври или метаморфозирали попови лъжички.

Молба – Ломба

Откъде всъщност тръгнах, какво исках да разкажа… Опитвам се да довърша една книга за оттеглянето на паметта и… Бързам да я завърша, преди да съм забравил за какво всъщност беше. Но ако всичко, което пиша, се сбъдва, трябва да бягам в друго лице.