Времеубежище

42

…Целият ми живот е съшит от нечии чужди. И това, което сега живея, е друг живот, чий, не мога да знам. Чувствам се като чудовище, скърпено от различни времена. Седя в един чужд град с непрекъснати сирени на пожарни, сякаш е винаги в пламъци, прекарвам всичките си дни в библиотеката му, в хладната зала под едно нарисувано небе, обграден от енциклопедиите на света, червени корици и златни букви. Чета стари вестници и гледам лицата на хората. Боя се, че всеки момент ще се появи някой, ще се огледа и ще тръгне към мен…

Стоя в една библиотека, библиотеката на света. Всяка сутрин поръчвам броеве от един и същи ден на 1939-а. Всичко ми е познато, бил съм там, пил съм в една кръчма на 52-ра, валяли са ме дъждовете на онази есен. Вестникът е само врата. В дребното и незначителното, нали така беше, там се крие миналото с часовниковия му механизъм, който трябва да се обезвреди. Някъде там, между последните намаления за сезона и статията за противогазите в немските училища с голямата снимка на трета в „Ню Йорк Таймс“ (всички ученици от една гимназия строени пред нея, хванати за ръце и с нахлузени противогази, без лица). Ще видя предложенията на киносалоните и вечерните локали, ще поседя в бар „Чинцано“ на 37-а страница, ще си пусна новия радиоприемник „Емерсън“ без електрически жици и антени само за 19.95 долара, да чуя последните репортажи от чужбина, ще пренощувам в малките обяви за стаи под наем в Долен Манхатън и ще гледам лицата на хората, излезли надвечер в светските хроники. Нищо не бива да се пропуска, там е спусъкът, в една последна августовска вечер… Твой, Г.

Стоя на прозореца с писмото в ръка, подател и получател, чета и си мисля, че светът винаги е малко преди 1 септември, в края на лятото, с рекламите във вестника и далечния тътен на една току-що започваща война… Следобедът на света, в който сенките ни се удължават под чезнещото слънце, преди да падне вечерта.