Времеубежище

ЕПИЛОГ

Романите и историите дават лъжлива утеха за ред и форма. Уж някой държи всички нишки на действието, знае реда и развръзката, коя сцена след коя идва. Истински смелата книга, смела и безутешна в същото време, би била тази, в която всички истории, случилите се и неслучилите се, плуват около нас в първородния хаос, викат и шептят, умоляват и се кискат, срещат се и се разминават в тъмното.

Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага.

Смъртта се е зачела и е забравила, а косата й ръждясва до нея. Би могло да е гравюра от Дюрер или детайл от Бош.

Никога не съм обичал краища, не помня края на нито една книга, на нито един филм, дали има такава диагноза – липса на памет за краища? И какво толкова има да му се помни на един (винаги предизвестен) край.

Помня само начала.

Помня как дълги години съм си лягал рано… Помня как на село докараха лед за първи път и баща ми ме заведе при циганина… забравил съм му името. Помня една страховита зимна виелица и свещта, която гореше у дома, свещта гореше… Помня една роза, която гледам лице в лице, висок колкото нея. Помня как кисна с мокър шинел в окопите на някаква война, пуша къси остри цигари. Седя в една от кръчмите на 52-ра улица, объркан и несигурен… Или привързвам сандалите и вдигам щита си, който грее на слънцето.

Казват, че животът ми бил съвсем друг.

Съгласявам се, за да не ги дразня. Но аз собствено друг живот нямам.

Вече не помня аз ли измислих Гаустин, или той – мен. Имаше ли такава клиника за минало, или това беше само идея, бележка в тефтера, случайно попаднало ми парче вестник? И дали всичко това с прииждането на миналото вече се случи, или започва от утре…