Времеубежище

45

На 6 съм, брат ми е на 4, стоим по къси гащи и сандали, но с дълги коси като на бийтълси (аз Джон, той Пол) на селския площад, пред паметника на партизанин. Снимката е направена от баща ми минута преди да ни заведе (придружени от селския милиционер) до дядо Петре, който по заповед на кмета ще ни подстриже нула номер. Така ще стори и с баща ми, който пък освен дълга коса си е пуснал и мустак. В селото няма бръснарски салон. Дядо Петре ни слага на един пън до магарето, което пръхти наблизо. Гледам как косата ми пада на светли руси кичури, и дори не смея да се разрева като хората, страх ме е от милиционера. Може да забраняват и да се реве, щом ти забраняват да си с дълга коса…

Накрая тримата – баща ми, брат ми и аз, остригани като затворници, напръскани с евтин одеколон от дядо Петре, бързаме към вкъщи. Само да ревнете, казва през зъби баща ми, усетил, че ще надуем гайдите всеки момент.

Строубери фийлдс форевър…