Времеубежище

11

Синдром на отсъстващия

Толкова много места, на които ме няма. Няма ме в Неапол, в Танжер, Коимбра, Лисабон, Ню Йорк, Ямбол и Истанбул. Не просто ме няма, а ме няма болезнено. Няма ме в един дъждовен следобед в Лондон, няма ме в глъчката на Мадрид вечер, няма ме в Бруклин през есента, няма ме в пустите неделни улици на София или Торино, в тишината на едно българско градче от 1978-а…

Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм…

И не само географски ме няма, не само в пространството отсъствам. Макар че пространството и географията никога не са били само пространство и география.

Няма ме в есента на 1989-а, в оня безумен май на 1968-а, в студеното лято на 1953-та. Няма ме в декември 1910-а, нито в края на XIX век, нито в 80-те, зациклили от диско, които собствено ненавиждам.

Човек не е направен да живее в затвора на едно тяло и едно време.

(Гаустин, Нови и предстоящи диагнози)