Времеубежище

3

Преди време, когато господин Алцхаймер още се споменаваше главно във вицове, каква диагноза ти сложиха, ами някакво име на мъж беше, ама го забравих, се появи едно кратко съобщение в малък вестник, от онези новини, които са прочели петима и четирима от тях са ги забравили на секундата.

Ето бележката, преразказана накъсо.

Някакъв лекар, д-р Г. (споменат само с инициал) от виенска гериатрична клиника във Wienerwald, почитател на „Бийтълс“, си обзавел кабинета в стила на 60-те. Намерил бакелитов грамофон, закачил плакати на бандата, знаменития „Сарджънт Пепър“… Купил от битака стар шкаф и наредил вътре всякакви джунджурии от шейсетте – сапуни, цигарени кутии, серия миниатюрни фолксваген бръмбари, розови кадилаци и мустанги, афиши от филми, актьори. Пишеше, че бюрото му е затрупано със стари списания, а самият той седял облечен в поло под бялата престилка. Снимка, разбира се, нямаше, целият материал беше от трийсетина реда, сврян в долния ляв ъгъл. Новината се състоеше в това, че лекарят забелязал как пациентите с нарушения в паметта се застоявали все по-дълго в кабинета му, ставали по-разговорливи, с други думи, чувствали се комфортно. И радикално намалили честите опити за бягство от тази иначе реномирана клиника.

Информацията нямаше автор, беше подписана от името на вестника.

Това беше собствената ми идея, държах я в главата си от години, но явно някой ме беше изпреварил. (Трябва да призная, че идеята ми се отнасяше за роман, не за клиника, но все едно.)

При случай винаги се снабдявах с този уличен вестник, от една страна, поради особена привързаност към тези, които го списват, дълга история от друг роман, но и поради ясното усещане (лично суеверие), че тъкмо по такъв начин, през парче вестник, онова, което има да ти се каже, слита при теб или те изпердашва през очите. И това никога не ме е подвеждало.

Пишеше, че клиниката е във Виенската гора и нищо повече. Проверих гериатричните центрове наоколо, поне три от тях бяха там. Този, който ми трябваше, се оказа, както си му е редът, последен. Представих се за журналист, всъщност лъжата не беше толкова голяма, имах карта от един вестник, за да влизам безплатно в музеите, и понякога дори пишех за него. Иначе ползвах сродната, далеч по-безобидна и убеглива професия на писател, с която няма как да се легитимираш.

Все едно, успях да стигна, доста трудно впрочем, до директорката на клиниката. Когато разбра от какво се интересувам, тя рязко стана необщителна. Лицето, което търсите, от вчера не е налично. Защо? Напусна по взаимно съгласие, отвърна, влизайки в хлъзгавите полета на чиновническия език. Уволнен ли е, учудих се искрено. Казах ви, по взаимно съгласие. Защо се интересувате? Прочетох във вестник преди седмица интересен материал… Още докато произнасях фразата, усетих, че правя грешка. Онзи материал с опитите за бягство от клиниката? Подаден е иск за опровержение от наша страна. Разбрах, че няма защо повече да седя, разбрах и причината за напускането по взаимно съгласие. А как се казваше лекарят, обърнах се на излизане, но тя вече говореше по телефона.

Не напуснах веднага клиниката, открих крилото с кабинетите и видях как един работник тъкмо сваля табелката от третата врата вдясно. Разбира се, това беше името. Подозирах го от самото начало.