Времеубежище

28

СОЛ

Старите митове (и новите идеологии) не обичат обръщането назад… Обърналият се Орфей ще загуби завинаги Евридика, обърналата се към Содом жена на Лот ще стане стълб от сол, обръщащите се към миналото по-късно просто ги прибират. Всичко трябва да започне начисто, без памет. (Нова, нова е звездата на комунизма и няма нищо преди нея, декламираше местният партиен секретар в градчето Т. някога.)

Помнете жената на Лот. Помнете Содом и Гомор, огънят, който пада от небето. И не смейте да гледате назад, така ще напомня Лука. Всеки да остане там, където е. Този, който е на покрива на къщата си, да не слиза долу. Нито онзи, застигнат от апокалипсиса в полето, да го напуска. Прилича на полицейско разпореждане.

Но в какво толкова е престъплението на миналото? Защо да не гледат назад? Защо миналото е опасно, а обръщането към него грях, който те превръща в стълб от сол? Апокалипсисът идва да унищожи тъкмо миналото. Не е достатъчно да напуснеш Содом и Гомор, това е лесно, всеки бяга от бедствието. Условието е да го забравиш, да го изличиш от паметта си, да не ти е мъчно за него. Жената на Лот е напуснала града, но не е успяла да го забрави.

Времето не е поредната секунда, изтекла току-що, а цял ред от провали назад (и провали напред), струпване на развалини, както го описва Бенямин, пред които ангелът на историята ще стои втрещен, с извърнато лице. Дали Ангелът на историята (нарисуваният от Клее Angelus Novus) не е всъщност жената на Лот?

Защо тя спира и се обръща назад?

Защото е човешко.

Какво е оставила там?

Минало.

Защо тъкмо в сол?

Защото солта няма памет. Нищо не расте върху сол.

В Нюрнбергската хроника на Хартман Шедел от края на ХV век има една илюстрация на тази сцена. В близък план бащата с дъщерите, воден от един развеселен ангел, който нещо му бъбри. Крачат напред, отдалечавайки се от горящия Содом със срутващите се кули. По средата между отдалечаващата се групичка и горящия град стои една жена в бяло. Обърнала е лицето си назад. Всъщност гледа леко встрани. Миналото, както и огънят не могат да се гледат директно в очите. Лицето й е умиротворено. Няма ужас, няма страх, няма болка. Вече е само сол. А дъщерите и старият Лот, водени от разбъбрения ангел, дори не забелязват отсъствието ѝ. Вече са я забравили.