Времеубежище

32

Сънувам отново този сън. Някъде, в библиотеката на света, в главната зала с висок нарисуван таван, дървени маси и струговани лампи в мекия цвят на старо злато, седи един мъж, скрит зад разтворен вестник. Вестникът е голям, следователно стар, каквито бяха вестниците едно време. Вървя към него между лица на хора (само лицата виждам в съня), които се извръщат към мен. Лица на жени и мъже, познати отнякъде, но отдавна загубили имената си. Знам (не знам, но усещам), че всички ни наблюдават, сцената е важна. На първа страница в телеграфен стил с големи букви пише… какво, още не мога да прочета.

Изглежда близо, но в съня пътят се удължава от само себе си, движенията ми стават все по-трудни, сякаш газя в нещо лепкаво или просто ме е страх да стигна до него… Страхът е двоен – първо, да прочета какво пише, макар че някъде в себе си знам какво е. (Знам наизуст целия вестник.)

Вторият страх е, че като стигна, мъжът ще свали вестника и ще видя собственото си лице.